… и тогава… тогава паднах…

 ... говори само, когато има
нужда да говори,
а когато го прави,
го прави с малко думи...
... не може да оформя думите,
това ме привлича...

ч. чупливо ми е. напълно достатъчно е да се появи един спомен отнякъде и знам… няма да е просто отнякъде, а ще е иззад шкафа ми… иззад тъмното ъгълче на шкафа, ще замахне и тогава… тогава ще се срина…

и. излизам. паркът е хапливо есенен с аромат на зима. … великолепната седморка… в нецялостен състав. тогава не е великолепна, а само шесторка. бързо нападаме люлките, така сякаш облаците са близо, толкова близо, че е достатъчно да се протегнеш, за да ги докоснеш с ръка, така сякаш детството ни никога не е свършвало… а може би наистина не е свършвало…

не разбирам къде започват знаците и къде свършват очакванията. решил съм да съм себе си. когато съм себе си не е лесно – могат да ме повалят почти без никакви усилия. силен ли съм, или съм слаб, когато го правя, това е друг въпрос.

не ги разбирам тези люлки.

и времето ми е някак непонятно.

ходя някак с тези двата крака, гледам, виждам, чувам, но съм някъде в главата си, на тихо и на скрито,

знам, че ми харесва. говорих много и с много. принцът на илюзиите ми каза,

време е да стиснеш зъби и да търпиш.

…

е. едно момиче пада.

а едно момче го води до аптеката за лепенки.

кое е по случайност и кое - предопределеност?

не разбирам как се е случило всичко това, за каква част от секундата, за каква мъничка част, в която беше достатъчно да го видя как се случва, но в същото време, не можех да го разбера, не можех да го осмисля и храносмеля…

така стават нещата.

докато се обърнеш на едната страна, и на другата – лошото те чака с озъбена усмивка.

…

н. на съседната пейка – младоженци. наели фотограф, който хвърля листа във въздуха и ги снима колко са радостно влюбени. преплитат езици, ръце и други всевъзможни крайници. дори и да искам, по-ироничен от това, не мога да бъда.

…

имало рецепта за щастие.

да не очакваш.

…

- ужасно е да нараниш момиче.

- не си я наранил.

- аз съм виновен задето тя падна.

- беше случайност.

- ужасно е да нараниш момиче.

- ужасно е да нараниш човек…

…

м. минавам всяка вечер по една и съща улица.

минавам всяка вечер под един и същ прозорец.

питам се, задавам си въпроси, как е, какво прави, добре ли е.

дори етажа знам.

но вече няма смисъл.

няма смисъл нито с думи, нито без…

просто зная, няма.

усмихвам се широко, обръщам се и продължавам пеш към вкъщи, все така, напред.

минавам всяка вечер по един и същи път.

така си спомням и опитвам се да продължавам.

…

… отказваме да се сънуваме, ръцете ни не се опитват да се уловят…

…

говорим си с шапкаря.

- нали за тебе свиренето на китара е нещо лично?

- такова е.

- но ти каза, че си свирила на Онзи-който-няма-шанс…?

- е, и? китарата ми трябваше, за да избягам от това да запълваме въздуха с думи…

ако запълня въздуха помежду ни с тонове, а не с думи, ако го запълня със звуци, изпод пръстите, които смачкани от студа навън, и макар, напукани до болка, се опитват да се надбягват по клавишите, то

тогава… дали все още ще има смисъл?

или това е то?

окончателното отчаяние?

…

или ме четеш, или ме обичаш. и двете не може.

…

в. в днешно време почти

никой не носи поло.

аз не нося пол.

…

усещам как се губим взаимно… за да запазя това, което е в ума ми цяло, трябва да се отдалеча…

толкова?

не, още

толкова?

още…

… и още…

… дано се сети да се приближи…