азбука на отчаянието
… и тогава… тогава паднах…
... говори само, когато има
нужда да говори,
а когато го прави,
го прави с малко думи...
... не може да оформя думите,
това ме привлича...
ч. чупливо ми е. напълно достатъчно е да се появи един спомен отнякъде и знам… няма да е просто отнякъде, а ще е иззад шкафа ми… иззад тъмното ъгълче на шкафа, ще замахне и тогава… тогава ще се срина…
…
и. излизам. паркът е хапливо есенен с аромат на зима. … великолепната седморка… в нецялостен състав. тогава не е великолепна, а само шесторка. бързо нападаме люлките, така сякаш облаците са близо, толкова близо, че е достатъчно да се протегнеш, за да ги докоснеш с ръка, така сякаш детството ни никога не е свършвало… а може би наистина не е свършвало…
не разбирам къде започват знаците и къде свършват очакванията. решил съм да съм себе си. когато съм себе си не е лесно – могат да ме повалят почти без никакви усилия. силен ли съм, или съм слаб, когато го правя, това е друг въпрос.
не ги разбирам тези люлки.
и времето ми е някак непонятно.
ходя някак с тези двата крака, гледам, виждам, чувам, но съм някъде в главата си, на тихо и на скрито,
знам, че ми харесва. говорих много и с много. принцът на илюзиите ми каза,
време е да стиснеш зъби и да търпиш.
…
е. едно момиче пада.
а едно момче го води до аптеката за лепенки.
кое е по случайност и кое - предопределеност?
не разбирам как се е случило всичко това, за каква част от секундата, за каква мъничка част, в която беше достатъчно да го видя как се случва, но в същото време, не можех да го разбера, не можех да го осмисля и храносмеля…
така стават нещата.
докато се обърнеш на едната страна, и на другата – лошото те чака с озъбена усмивка.
…
н. на съседната пейка – младоженци. наели фотограф, който хвърля листа във въздуха и ги снима колко са радостно влюбени. преплитат езици, ръце и други всевъзможни крайници. дори и да искам, по-ироничен от това, не мога да бъда.
…
имало рецепта за щастие.
да не очакваш.
…
- ужасно е да нараниш момиче.
- не си я наранил.
- аз съм виновен задето тя падна.
- беше случайност.
- ужасно е да нараниш момиче.
- ужасно е да нараниш човек…
…
м. минавам всяка вечер по една и съща улица.
минавам всяка вечер под един и същ прозорец.
питам се, задавам си въпроси, как е, какво прави, добре ли е.
дори етажа знам.
но вече няма смисъл.
няма смисъл нито с думи, нито без…
просто зная, няма.
усмихвам се широко, обръщам се и продължавам пеш към вкъщи, все така, напред.
минавам всяка вечер по един и същи път.
така си спомням и опитвам се да продължавам.
…
… отказваме да се сънуваме, ръцете ни не се опитват да се уловят…
…
говорим си с шапкаря.
- нали за тебе свиренето на китара е нещо лично?
- такова е.
- но ти каза, че си свирила на Онзи-който-няма-шанс…?
- е, и? китарата ми трябваше, за да избягам от това да запълваме въздуха с думи…
ако запълня въздуха помежду ни с тонове, а не с думи, ако го запълня със звуци, изпод пръстите, които смачкани от студа навън, и макар, напукани до болка, се опитват да се надбягват по клавишите, то
тогава… дали все още ще има смисъл?
или това е то?
окончателното отчаяние?
…
или ме четеш, или ме обичаш. и двете не може.
…
в. в днешно време почти
никой не носи поло.
аз не нося пол.
…
усещам как се губим взаимно… за да запазя това, което е в ума ми цяло, трябва да се отдалеча…
толкова?
не, още
толкова?
още…
… и още…
… дано се сети да се приближи…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Питър Хайнрих Всички права запазени
