Ранена си...

Чувстваш единствено болката и липсата на някой, някой така обичан, но него го няма. Седиш сама в парка и едва възпираш сълзите ти да не потекат... покрай теб минават хора, хора, които не могат да привлекат вниманието ти... сивота, вниманието ти, което е така приковано в изпопадалата, жълта, бягаща по земята шума, вятърът развява косите ти бурно, а ти за миг помисляш, че той ги гали с оная ласка, с която винаги караше тялото ти да изтръпне. Вдигаш студения си поглед, за да огледаш за него, но уви, него все така го няма. Вземаш телефона и му се обаждаш, когато той вдига, сълзите ти мигом започват да капят, а ти продължаваш да мълчиш в слушалката, той бе озадачен кой ли би могъл да е, ти му задаваше хиляди и хиляди въпроси, но те сякаш не бяха изречени. След затварянето на телефона ти се прииска да не бе мълчала. Мъглата пред лицето ти скриваше сълзите, които капеха безпрестанно... мисълта, че той нивга вече не ще бъде до теб, те смразяваше... "Нима никога вече не ще има Ние?" задаваше си ти глупаво въпрос, когато се сети, че той бе така мил и всеотдаен и любовта му към теб бе неизмерима, а ти погуби всичко - от това кожата ти се смрази още повече - и се сети как говорехте за вашето бъдеще, и се сети как прегръдките му от сутрин до вечер те изпълваха с живот, и вяра в красивото, и се сети как влюбените ви погледи се засичаха сладко, и се сети как имахте свойте шеги, които само вие си разбирахте... и се сети как бяхте едно цяло...