Какво ни поддържа живи? Ще кажеш храната, водата, слънцето или нещо също толкова банално и примитивно. Помисли пак. Какво ни кара да се борим? Една борба за съществуване, борба за жизненоважни ресурси – в случая, борба за смисъл. Смисъл за живот. Смисъл, търсещ се (и навярно всеобщо намиран) в рутината на ежедневните задачи, в сивотата на тълпата – заобикалящата те посредственост, в последователността, в цикличността. Разбира се е невъзможно да избягаме от този омагьосан кръг, щом като всичко се редува – ден, нощ, ден, нощ; пролет, лято, есен, зима и отново отначало. Идва краят на годината – тридневна отпуска от работа; трябва да подготвим семейните празници; дълги списъци за в магазина; притеснение, че въглищата могат да не достигнат за целия сезон; подаръци за децата, ами за старците на село – също; фойерверки, телевизионни програми; премиера, излъчван точно в полунощ – едно и също, едно и също, линейно и статично. Уникално еднообразно. Не, не, не може. Тогава, ако не тук, къде е смисълът?

Според мен смисълът подава своята опашка другаде. Иззад съвсем друг храст в полярната пустиня. Намира се в незнанието и по-конкретно – страха от незнанието. В тази думичка се съдържа цялото ни мимолетно съществуване: страх. Изречи го на глас, няма проблем. Колкото по-рано го осъзнаем и назовем, толкова по-лесно ще свикнем с тази мисъл. Боим се от смъртта, защото не знаем какво ни чака после, какво ни е подготвила съдбата по-нататък. Не знам защо очакването е тягостно и непоносимо и когато дойде часът, се боим (да де, от страха), но все пак, ако там ни чака нещо още по-приятно? Точно в това е същността на проблема: че никой не може да ни каже. А може би никой не иска да се връща, тук при нас, защото там е милиони пъти по-съвършено от мизеруването ни тук. Погледнато по този начин, смъртта може да се приеме като дългосрочна ваканция. Едно безкрайно бягство от порочността на рутината.