Пролетта в Б. е хубава. Идва късно, но си заслужава. Тази година месец Май беше студен и прлетта закъсня малко. Но когато най-накрая дойде всичко стана изведнъж зелено. Раззелениха се дърветата и храсти, различни цветя показаха глави изпод земята, декоративните череши се разцъфвнаха с розови цветове.

Въодушевен от хубавите цветя, които виждах по дворовете на чуждите къщи,  и аз реших да си купя някакво растение и да го поставя в саксия на верандата. Отидох до близкия разсадник и започнах да обикалям покрай рафтовете, отрупани с цветя. Имаше хубави петунии - тези и мушкатото комай бяха единствените цветя, които разпознавах по име, но имаше и много други видове цветя - повечето за отглеждане у дома. Чудейки се какво да си избера, загледан в цветята се бутнах в млада жена. Тя изпусна саксията, която държеше и тя се счупи с трясък на земята.

- Извинете - казах аз сконфузено.  

- Извинете, извинете, но сега ще трябва да платя за саксията. - каза жената леко заядливо. Беше красива. Имаше красиви кафяви очи, дебели - като изписани вежди, леко чип нос и красиви устни. Гласът и беше мек, звучен, изкрящ - може би и това беше, което ме накара още тогава и там да се влюбя в нея.

- Не е проблем. Аз ще платя саксията - предложих леко смутен, но ѝ се усмихнах въодушевено. Ушите ми горяха. Тя ме погледна по-внимателно и погледа ѝ се преплете с моя. Какъв съм и аз - момичето беше много по-младо от мен - в началото на двайсетте а аз съм на трийсет и осем. Това ми трябваше - да отправям влюбени погледи на толкова млада жена. Мислех, че съм я смутил или уплашил с моя втренчен погед, но за моя изненада и тя ме огледа дълго, после извърна поглед замислено. Каза:

- Е, Вие може и да я купите, но това беше единствената саксия от този вид, другите не ми харесват.

- Не вярвам да е единствена. Нека отидем да разгледаме. Може пък да намерим и друга или поне някоя, е подобна на тази.

Жената помисли малко и после кимна. Наведе се, взе парчето с баркода от земята и после с крак замете останалите парчета до рафтовете:

- Така никой няма да се нарани, а пък това парче ще запазим, за да го платите. Ето заповядайте - то е ваше. Може да си го вземете за удома. - каза тя шеговито и ми подаде парчето с усмивка.

Отидохме до мястото, откъдето беше намерила саксията. Оказах се прав - имаше още от същия вид, но бяха на по-горен рафт. Почакахме да дойде някой от рабтниците в магазина, но те явно бяха заети с други клиенти и се наложи аз да се покача по рафтовете и да смъкна една саксия. Направих го, доволен, че мога да се покажа какъв мъж съм. След това тръгнахме към касата, и по пътя си поговорихме със жената. Каваше се Марина (“Наричай ме Ина”), беше медицинска сестра, имаше три сестри - по големи от нея - родителите ѝ бяха опитвали за момче докато стнали на четирийсет години и отгоре. Ина обичаше цветята. Аз също обичах цветята и имах един брат. Разказах ѝ набързо, че съм емигрант и семейството ми е в България.

- Щом обичаш цветята, защо не си си избрал нищо досега? - попита ме Ина усмихнато.

- Не знам. Петуниите не са лоши, но мама само петунии гледа у дома. Петунии и мушкато. Писнало ми е от тях. Искам растение, което да е зелено и да цъфти цялото лято и да е поне донякъде екзотично.

- Хмм - каза тя и огледа равтовете - какво ще кажеш за това - каза тя и избра цвете, което имаше големи червени цветове и тъмно-зелени листа. Разбира се, бях го видял и преди, но като нямаше кой да попитам, бях предположил, че цъфти само през пролетта и после увяхва.

-  Многогодишно е. Цъфти винаги, когато има слънце. Казва се бразилски жасмин - поясни Ина. - Ще цъфти цялото лято и ако го прибереш вътре ще оживее и през зимата.

Послушах я. Взех една продълговата саксия, торба с пръст и три жасмина. Платихме на касата - аз платих и за счупената саксия. Като се разделяхме с Ина тя каза:

- Приятно ми беше да се запознаем и да счупим една саксия заедно.

- И на мен… - стояхме и се гледахме. Беше ми неловко. Тя ме изгледа продължително и каза - Е добре тогава. - обърна се и тръгна да си ходи. Аз тръгнах към колата, но се спрях, оставих количката, която бутах и на бегом се спуснах след Ина. Стигнах я и ѝ казах;

 - Ина, чакай. - Тя се обърна. Страните ѝ бяха поуменели, а очите ѝ изкряха. - изках...такова, да те питам нещо… - започнах да заеквам аз смутено.

- Какво има?

- Искаш ли да се видим някой път...на кафе. Ще си поговори, ще научим повече един за друг?

- Разбира се! Ще ми е приятно - радостно каза тя.

Разменихме си номерите на телефоните и се разделихме.

Прибрах се вкъщи и след някоко дена посадих цветето в саксията и го поставих на верандата, върху една дъска, която завинтих на перилото. Хареса ми. Гледах го и то ми напомни за Ина. Не ѝ бях звънял откакто я срещнах. Трябваше да ѝ звънна  - сега или щеше да е късно. Набрах ѝ номера.

- Здравей, Робърт - поздрави ме сърдечно тя, когато вдигна, без да се прави на иненадана.

- Здрасти! - помълчах малко, тя ме чакаше да продължа. Най-накрая събрах смелост. - Ина, посадих жасмина и изглежда много добре на верандата ми. Не знам защо - всъщност, може би защото ти го избра и ми напомни за теб, помислих си да те поканя на кафе.

- Разбира се. Къде живееш?

Мислех да я поканя на кафе някъде в центъра, но щом предлагаше да дойде у нас още по-доре. Със сигурност верандата ми беше по-комфортна от кое и да е заведение. Обясних  ѝ къде живея и се уговорихме да се срещнем един от следващите следобеди.

Разбира се, преди тя да дойде у нас изчистих добре апартамента си, пометъх и верандата, сложих кафе в кафе машината и я зачаках. Тя дойде в уречения час. Беше облечена в дълга розова рокля на малки бели цветенца, която очертаваше добре хубавото ѝ тяло. Явно Ина обичаше да спортува. Кестенявата ѝ коса беше разпиляна по рамената ѝ и падаше ниско по гърба ѝ. Не знам дали това беше естественият ѝ цвят, но сигурно защото първото ми гадже имаше кестенява коса и си падах по този цвят.

Седнахме на масата на верандата и започнахме да си говориме. Разговорът ни се насочи неусетно към религия.

- Ти в какво вярваш? - попита ме тя сериозно.

- Имаш предвид каква религия съм?

- Не, по-скоро в какво вярваш?

- Хм, двете са свързани за мен. Ортдодоксален християнин съм. Това е в каквото руснаците и гърците вярват. Баща, Син и Светия Дух и вярвам в тях по повелите на Светата Църква. Честно да ти кажам не съм от най-големите вярващи, но отвреме-навреме се сещам за Бог и се помолвам. Рядко ходя на църква, обаче…

- Защо? - учуди се Ина.

- Честно казано, защото там има много религиозни хора. И те искат да се сприятеляват с мен и аз общо взето не съм на една вълна с тях. Малко си падам атеист. Сложно е - хем вярвам, хем не. Но това е моята традиция, ортодоксален христянин съм и не смятам да си сменя религията, дори и ако не всичко в нея ми харесва. Майка ми ми праща икони - на рафта на библиотеката в спалнята са. Ако видиш колко икони имам ще си помислиш, че съм много религиозен, но не е така. Просто - де да знам. Не ми дава сърце да ги прибера в някой шкаф, когато мама ми ги е пратила. А ти, в какво вярваш?

- В нашия Спасител, разбира се. Исус. Само чрез него може да се избавим от Врагът.

- Леле, Ина, ти си била по-религиозна , отколкото си предсаавях. -  помислих си със съжаление, че сигурно нямаше много да си паснем. Не се разбирах с много религиозните типове от моята религия, камо ли с каквато звучеше като Лютеранска поклонничка.

- Не, не съм религиозна. Но имам Вяра. Вярвам, че с кръвта на Исус ще се спасим. С кръвта пролята на Кръста, Спасителят ни дава шанс. Не съм от никоя религия. Чета светото Писание и сама разбирам Христа.

- Разбирам. Всъщност не разбирам. Аз честно да ти кажа много от нещата в Библията и Новия завет ги приемам като метафори. Чел съм Библията и ми се струва, че човек не може много насериозно да я взима. Пълна е с проиворечия. Един приятел казва, че е диктувана от Бога, а написана от човекут, докато дяволът също му е шепнел в едното ухо. Много от заветите в нея са от душата, от доброто в човека, но много неща са лоши. Мисля, че в мен има добро и лошо и всеки ден избирам между тях. Справам се и без помощтта на Библията - но да не говорим затова, че много богохулствам.

- Хм, трябва да дойдеш някога в моята църква. Хубаво е. Пеем и се молим. Ще ти хареса.

Дълбоко се съмнявах, че това ще е така, но кимнах.

Продължихме да разговаряме. С иненада открих, че Ина обичаше да чете и други книги освен Библията. Като разбра, че пиша истории пожела да ги прчете и аз обещах да и пратя няколко. След като си изпихме кафето, Ина погледна жасмина, който бях закрепил на перилото и каза:

- Знаеше ли, това цвете ще пусне филизи. Трябва да пуснеш връв - ето от онази колона до онази, за да се хванат филизите. После като тръгнат по връвта ше започнат да се катерят и по колоните.

- А какво ще го прая това цвете през зимата?

- Хмм, може да го оставиш да умре навън и другата година да започнеш  отначало, а може да опиташ да го спасиш и да го приибереш вътре. Ако го поокастриш и го сложиш до прозорец с много светлина може и да преживее.

- Аха. Добре, ще видим. Разхожда ли ти се?

- Разбира е!

Отодохме на разходка из квартала, говорихме си отвреме навре, но беше приятно да ходим един до друг и всеки да си мисли за свои неща. Поне за мен беше. Мислех, че харесвах Ина, но тя май беше много релизиозна - пардон, вярваща за мен. Зачудих се дали е от тези които чакат до брака, преди да правят секс. Мислех си дали нещо би се случило между нас, дали би било възможно да тръгнем заедно. Имахме различия, но ако тя искаше да се въздържа до брака нищо нямаше да стане. Мислих си, че ако  прекарвахме достатъчно време заедно меоже би щях да мога да избия религиозните глупости от главата ѝ - поне бих могъл да опитам, но и тя трябваше да иска това да се случи.

Когато си тръгваше от нас Ина ме прегърна и каза:

- Много хубаво си прекарах.

- И аз.

- Нека се видим пак?

- Ще ме приятно - казах аз, въпреки, че се чудих на какво се уговаряме - среща или просто да се срещнем като приятели. Преди да се сетя да я попитам тя изтича до колата си и скочи в нея. Махна ми и потегли.

Започнахме да прекарваме време заедно. Въздържахме се да говорим за религия, но имахме и други различия освен релизиозни. Много - много не се разбирахе и по политически въпроси.

Веднъж Ина ми каза:

- Знам че си имигрант. Не се обиждай, нямам предвид теб - според мен хоратa, които са дошли тук законо, имат право да са тук, но не харесвам тези които идват нелегално.

- Предполагам, че те не идват от добро.

- Какво имаш впредвид?

- Ами идват от страни, в които нещата не върват добре. Тук намират спасение. Идват да работят тук, да намерят нов живот. Те са и като свежа кръв. Не знам защо не ги харесваш.

- Като са свежа кръв защо не си стоят удома? Тук само взимат работните места на американци.

- Ина, това са измишлиотини. В много случай Америка и останалия “Развит Свят” са се погрижили тия страни, от които идват хората да са в такова състояние, че да не може да се живее. Погледни тези страни които наричаме пропаднали - Либия, Сирия, Ирак. Много хора емигрират към Европа. Признавам, там имаше диктатори, но и имаше някаква социална стрктура. Развитите разбиха всякаква структура, сега е пълно беззаконие. Единствения шанс, дори да си добър човек е да се присъединиш към една или друга групировка. Или да емигрираш.

Ина помисли малко, но явно идеята не ѝ хареса.

- Ние не може да спасяваме света всеки път. Хората трябва да се погрижат сами сза местата, в които живеят.

- Според мен Америка прави много повече злини, отколкото добро. Намесва се навсякъде. Погледни по границата в Мексико се събират оргромни лагери от хора, за които става невъзможно да живеят в страните си. Почти нявсякъде за причините за нещастията на тези хора, за пропадналите им страни има пръст Америка. Това си е така. Южна Америка е задния двор на САЩ. Не един преврат е оркестриран от Вашингтон, не едно правителство е свалено от САЩ. Например Венецуела - е, да имат си диктатор, на някой може да не се харесва, но не политическия строй е основната причина за обедняването на хората…

- А кое е? - заядливо каза Ина.

- Ами ембаргото, бе, Ина. От две и повече години има Ембарго от Америка - най-големият им търговски партньор. Това със сигурност съсипва икономиката. Гкледала ли си документалния филм -”Революцията няма да се предава по телевизията”?

- Не, какво е това?

- Това е филм за опит за преврат и после контрапреврат, в който американците подкрепят превратаджийте и американските медии предават изкривена картина на това, което се случва в страната. Ето сега виж какво става в Хайти - убиха президента, пак имаше хора намесени от Щатите - ФБР ли бяха, ЦРУ ли, не съм сигурен. Спомянам си, че със сигурност имаше намеса на “нашите хора”. Сега в Хаити ще има безредици, ще има политически хаос и резултатът ще са бежанци. Резултатът ще е, че тези бежанци ще дойдат тук. Ние разбира се ще ги екстрадираме. Според теб правилно ли е?

- Мисля, че да - колебливо каза Ина.

- Да, но нали Америка е подписала спогодби за приемане на бежанци. Тези спогодби не са само за времето когато няма бежанци, а именно, когато хората търсят спасение от тормоз. Още повече, че ние сме създали този тормоз. И като идват тук, тези хора започват да рабтят. И не само, че не вземат работата на американците - вземат работата, която никои не иска и имат нужда от услуги, които американци предлагат. Тоест те създават работни места. Твоите прародители са били имигранти ли бежанци.

- Но ти говориш като и аз не знам като какъв. Обвиняваш Америка за всичко.

- Е не чак за всичко. И не Америка, не обикновенните американци. Те са жертви като всеки останали. Определени хора - с власт, с пари, с връзки, те дават политическия образ на тази страна.  

- Е как си представяш света, тогава? Америка да я няма?

- Свят без държави. В който всеки е добре дошъл навсякъде, където проблемите между хората се решават не от международни съдилища, където една страна има интерес и дърпа чергата към себе си, а чрез обикновен съдилища, в които хората да решават проблемите си. Не вярвам в национални граници, Ина. Ето Бог нали е навсякъде. Той иска ли да имаме граници или всички ние сме Негови чада?

- Не знам Роби. Звучиш като комунист.

- Или анархист. Мисля, че съм такъв. Сега какво, уплаших ли те? Ще си тръгнеш ли?

Тя се замисли и ме погледна внимателно. После се засмя.

- Трябва да те запозная с родителите си. Ще ги шокираш.

- По принцип не си прзнавам какво мисля пред всеки. Само пред теб. Мислех си, че ще побегнеш с викове на ужас, а и все още стоиш тук. Това все пак е добър знак.

- Ти може и да си малко политически краен но си добър приятел и добър човек, въпреки, че може би идейте и да са ти малко наивни. - каза тя и за моя изненада се наведе и ме целуна по бузата. - Ще дойдеш ли с мен на църква. Искам да послушаш нашия пастор. Знам, че не ти се идва, но моля те ела. За мен. - каза тя кокетно. Предадох се. Вдигнах рамене и кимнах.

Седващата неделя отидохме до черквата на Ина. Не приличаше много на черква - една голяма зала със сцена по средата и голям кръст на сцената. Никъде нямаше икони. Прекръстих се - все пак кръст беше. Последва представление в което участниците пяха - имаше даже едно момче с китара, което свиреше нелошо, Ина също участваше, пееше. После един човек на средна възраст, добре облечен, се качи на сцената и започна да проповядва. Не съм запомнил всичко, което каза но проповедта му ми направи силно впечатление. Не беше това, което каза, а как го каза. Той изпадна в нещо като транс. Говореше и натътряше думите, говореше с такова убеждение и с такава страст, намаше как да не въздейства на човек. Миряните също бяха изпаднали като в транс. Някои се бяха хванали за ръце. Горе долу съм запомнил следните думи, които предавам много свободно:

“...- Искам да говоря за Светия кръст и за кръвта на Исус. Какво е кръвта на Исус? Много либерални, модерни проповедници ще ви говорят за любовта на Исус и колко е добър Бог. Но нима в тази любов е Спасението? Не е, е моя отговор. Ще ви разкажа притча. Това е всъщност истинска случка.

Един от тези нови - модерни проповедници бил у дома си. Почивал си след дълъг ден. На вратата се позвънило - било малко момиченце. Мърляво, неугледно.

- Какво има, малката? - попитал проповедника.

- Мама иска да отиде вътре. - казало просто момиченцето.

- Вътре?

- Да, вътре. Да отиде вътре, тя каза така. Каза, че вие може да ѝ помогнете.

Учуден, проповедникът наметнал палтото си - бил студен декемврийски ден и последвал момиченцето. То го завело в една порутена сграда, воняща на отпадъци, стените изписани с графити. В един малък апартамент завело момиченцето проповедника. Там на креват, направо върху дюшека лежала майка ѝ. Като видяла проповедника, възкликнала:

- Ти дойде!

- Да, дойдох. Какво искате от мен?

- Как какво? Искам спасение. Покажи ми Бог. Аз умирам. Живях развратен, зъл живот. Искам спасение преди да умра.

Тогава проповедникът започнал да проповядва. Гооворил за Божията Любов. За Божията Милост. Жената казала;

- Не, не е това. Не това ще ме вкара вътре, при Него!

Тогава проповедника си спомнил как майка му била разказал история за кръвта Христова, как с кръвта си Той ще ни спаси. Само чрез кръвта си, чрез мъчението си може да намери спасение. Жената слушала и уасмивка узарила устните ѝ. Умряла шастлива. Повярва в кръвта Христова и била приета в царството Хриистово.”

По това време проповедникът крачеше с микрофона си сред хората в публиката. Те му правеха път, разтваряха се като Червено море пред Мойсей. Той продължи да настоява, да набива в главите ни, да повтаря за кръвта на Исус и как мъките на кръста са единственото, което ще ни спаси. Имаше нещо в гласа му, в убеждението с което говореше, даже мен разчувства, да не говоря за останалите хора, някои от които даже плачеха.

В края на проповедта минаха момчета с едни кошнички за дарения за проповедника и за черквата. Аз нямах пари в брой, пък и не бих дал, но хората наоколо даваха.

До мен отнякъде се приближи Ина и ме целуна по бузата - беше ѝ станало навик и попита:

- Хареса ли ти проповедта?

Замълчах. Замислих се.

- Беше много убедителен. Даже ме разчувства.

- И това е? Разчувства те? - каза Ина, очите ѝ горяха, беше готова да спори с мен.

- Не ме разбирай грешно. Като оратор, проповедникът сигурно е на нивото на най-добрия православен свещнник, който някога съм слушал да проповядва. Говори с толкова жар. Направо ни зомбира, вички, които го слушахме. Разбрах, че с мъките си Исус ни е спасил. Наби ми го в главата. Уплаши ме и ме накара да се чувства малък, нищожен, неблагодарен.  За мен обаче всички свещенници имат слабо място.

- И какво е то?

- Те винаги проповядват какво Исус е направил за нас. Ела с мен отвън черквата.

Излязохме навън. На паркинга за мястото на колата на проповедника имаше отредено специфично място. Там беше паркиран красив, чисто нов Линкълн в сив цвят.

- Виждаш ли, това е колата на проповедника. Той говори за мъките на Исус и как като повярваме в тях ще бъдем спасени. За мен тези неща са ясни - вярваме в мъките, добре. И аз така съм възпитан. По-важното за мен е живота сега, тук, обаче. Разбираш ли, не знам какво ще се случи след това, след тук, сигурно е по-важно от това тук. Някои хора само това виждат. Те не виждат, че това тук все пак същетвува. Един български поет е казал ”Септември ще бъде Май, Земята ще бъде Рай, ще бъде!” Разбираш ли. Тия обещания за отвъдния свят са хубави, но искам да направим повече за този свят тук. За какво му е на този проповедник такава хубава кола? Защо не я продаде и не даде на десетина умиращи майки с болни деца достатъчно пари да си купят болнична помощ и да изпратят децата в добри училища? Защо за него е добре да е богат и проспериращ, а за обикновените хора им остава да вярват в кръвта на Исус? Защо тези проповедници използват кръвта на бедния Исус за собствено обогатяване? Има нещо фалшиво в това. Не беше ли казал Исус - по-лесно е камила да мине през ухото на игла, отколкото богатия да мине през вратите на Рая?

Ина ме погледна. Преди да може да ми отговори при нас се приближиха мъж и жена на видима възраст около шейсет години.

- Ина, това ли е Роб? - попита мъжът.

- Да. Роб, запознай се с майка ми и баща ми. - каза Ина. Леко сковано се сдрависах с родителите ѝ.

- Хареса ли ти прповедта, Робърт? - попита Майкъл, така се представи бащата на Ина - майката се казваше Барбара.

- Много му хареса - прекъсна ме Ина, сякаш се страхуваше, че ще кажа нещо не на място.

- Да, Джо е любимия ни проповедник. Често го каним в нашата малка черква. Проповедите му са винаги на място. Човек винаги се замисля за важните неща. Не за този материален свят, а за онзи невидимият, по-важния.

- Хм, може би не бихме гледали с блян към нематерялния свят, ако само можехме да направим този свят по-справедлив и въобще по уютен - за всички нас. - не се сдържах аз.    

Майкъл и Барбара се спогледаха.

- Ти си източно православен. Сигурно при вас проповедите са други.

- Да. Но не са по-хубви. Тази проповед си беше върхът. Много добре издържана. Просто, честно казано не съм много релизиозен - дори когато се касае за моята религия, още повече… - исках да кажа за други релиигй, които моята би сметнала за дяволски, но се сдържах. Майкъл и Барбара ме чакаха да продължа мисълта си, така че умиротворително заключих - хубава беше проповедта. Просто не вярвам много.

- А, - плясна с ръце Барбара, все едно че казах мръсна дума.

- Съжалявам. Вярвам в Бог, но и аз не съм сигурен за много от нещата, които чета за Него. Много слухове…

- Трябва да идваш по-често на проповед, може би - каза студено Майкъл, после се обърна към Ина. - Ина, хайде, ние ще тръгваме - и без да каже довиждане се обърна. Ина стисна ръката ми и тръгна след родителите си. Закрачих към дома. Това стискане на ръката, тайно от родителите ѝ ме озадачи. В този момент си мислех, че Ина беше едно “Вярващо” момиче и за какво и беше да си губи времето с полу-атейст като мен. Още повече, че беше едва на двайсет и три години. По дяволите, какво правихме заедно. Какво приятелство можеше да съществува между нас - още повече, че си фантазирах за нея неща, които нямаха нищо общо с чистото приятелство.

Прибрах се удома. Седнах на верандата. Беше средата на Юни. Жасминът беше полудял - беше се раззеленил, пуснал филизи, беше отрупан с цветове. Наистина се беше оказъл щастливо попадение. Загледан в Жасмина не видях как Ина се приближи до верандата и се качи по стъпалата. Седна на стола до мен и подпря лакти на масата. Мълчеше. Реших по изключение да помълча и аз. Няй-накрая тя каза тихо.

- Е, ти определено успя. - пак замълча. Чудих се какво ще каже по-натам.

- Успя да направиш доста лошо впечатление на родителите ми.

- Като бъда себе си? И като кажа каквото си мисля. Не трябваше много. Беше едно изречение. Много са докачливи на релизиозна тема. Сасегнаха се, че не се прехласнах по проповедта на шарлатанина.

- Шарлатанин?

- Разбира се. Тоя човек не вярва и малка част от това, което проповядва. Басирам се.  Просто това му е работата. Да омайва хората.

- Ох какво ще те правя Роб? - възкликна Ина.

- И аз не знам. Какво ще ме правиш Ина? Какво е това? Между нас. Има ли бъдеще, въобще?

Тя помълча. После каза:

- Трябва да го увъртиш…

 - Да го увътртя?

- Разбира се. Увърти филизите около връв. Имаш ли връв?

Леко объркан от смяната на темата влязох в апартамента си и донесох връв и бормашина.

- Точно така. Завий бурма в тази колона, ето тук и в онази после опъни връвта между тях.

След пет минути бях готов. Ина внимателно взе филизите на жасмина и ги овъртя около връвта.

- Така растението ще порасне повече. Когато филизите пораснат продължавай да ги увиваш. После ще ги пуснеш по колоните. Ще стане хубаво. Ще видиш.

Бях седнал на стола до масата и я наблюдавах. Беше много красива с поруменяло лице, леко задхана ми обясняваше за жасмина. Когато тя свърши с омотаването дойде до мен и седна на скута ми. Изненадах се. Следобедното слънце огряваше лицето ѝ от страната, от която я гледах. С ръка махнах кичурче от коса, която слънцето правеше по-светла, копринена на допир. Тя се обърна към мен и ме погледна отблизо. Гледа ме дълго. Мислих си, че се е наситила и ще стане от мен, но наместо това тя ме целуна. Леко смутено се отдръпнах, после разтворих устните си и я целунах обратно. Целувахме се известно време и по някое време се разгорещих. Започнах да целувам шията ѝ, помилвах гърдите ѝ. Тя тихо прошепна:

- Нека влезем вътре. - след което стана. Хвана ме за ръка и ме поведе в апартамента. Вътре се съблякохме баво, гледайки се в очите. Легнахме на леглото в спалнята ми само по долни дрехи.

- Сигурна ли си, че искаш това? - попитах я. Наместо отговор тя се пресегна и свали гащичките си, после метна сутиена си върху мен.

- Много говориш. Мислех,че в такива моменти момчетата действат, а ти само говориш. Сега да не започнеш да ми изнасяш някоя лексия? - усмихнато каза тя и после ме възседна.

- Чакай, чакай - трябва да намеря презервативи някъде тука. - обърнах я на леглото, молейки се дано да имам презервативи. Тя ме гледаше с насмешка как търсих отчаян по чекмеджетата. Най-накрая намерих два.

Оказа се, че Ина наистина беше девствена. След секса събрах чаршафа и го хвърлих в коша за пране. Постлах дюшека с нов  чаршаф. Лежахме голи и се галехме и говорихме - вече не помня за какво. Помня само, че ми беше хубаво, топло отвътре на душата. Бях влюбен в това религиозно, откачено момиче, токова различно от мен. Най-хубавото беше, че и тя беше влюбена в мен.

Така започна лятото.    

…

- Става студено, Роб! Листата падат от дърветата. Скоро ще падне скреж, ще завали сняг. Трябва да прибереш жасмина вътре. Жалко е, погледни само как е обрасал по колоните. Верандата ти изглежда като входът а средновековен замък.

Наистина беше така. И въпреки, че беше късен Ноември жасминът беше все още отрупан с големи червени, кървави цветове. Седяхме с Ина на верандата, както обичахме - тя на коленете ми прегърнала ме с една ръка през врата.   

Напоследък прекарвахме доста време заедно - Ина беше напуснала работа. Имаше някакъв мандат, който задължаваше сестрите да се ваксинират за Ковид или трябваше да напуснат работа, а Ина не искаше да се ваксинира.

Като се сетих за това казах:

- Ина, много си загубена! Как можа да оставиш работата си в болницата?

- Ох, пак ли. Не искам да се ваксинирам. Не искам да ме задължават да си вкарвам нещо в тялото, което не е изпитано.

- Да, ама е изпитано. Даже и ФДА го одобри. Колкото искаш иследвания - представителни искам да кажа -  проучи и ще видиш, че няма странични ефекти - поне не повече отколкото може да очакваш от ваксина.

- Засега…не знаеш какво ще стане след година, две.

- Не мога да повярвам, че като сестра не вярваш в науката, а в някакви конспираций.

- Аз вярвам, в личния избор. Който иска да се ваксинира да се ваксинира.

- Да ама не си права. Тия дето не се ваксинират са като развъдник за Ковид - там циркулира и мутира и после и тия дето са се ваксинирали също се разболяват. Трябва достатъчно хора да се ваксинират, за да има смисъл въобще от ваксинацията, за да се спре заразата. Ти се интересуваш от правата си, но когато тези права накърняват моите права, това не те интересува.

Ина ме погледна и се готвеше да изстреля жлъчен отговор но наместо това само прехапа устни.

- Не искам да се ваксинирам. Страх ме е.

- Доста ирационален страх. - помълчахме. После Ина се сети нещо. Тя обичаше да променя темата, когато не се разбирахме по някакъв въпрос. Това според мен не беше много здравословно за връзката ни, и аз впоследствие гледах да се връщам към проблемите, които разисквахме и различията помежду ни, които не бяха малко. По част от тях, все пак, бяхме постигнали някакво съгласие или поне примирие.  

- Какво ще правиш на Деня на Благодарността?  - попита Ина.

- Ще си стоя у дома и ще си пия бирата. Може да напиша някой разказ.

- О, и за какво ще пишеш?

- За нас. - Ина ме погледна любопитно и попита закачливо:

- И за какво точно?

- За връзката ни.

- Какво за връзката ни? Да не ни урочасаш…пиши “Живели щастливи” и така нататък.

- Не вярвам. Няма да завърша разказа, сигурно ще го остава с отворен край. Кажи, а ти какво ще правиш през Деня на Благотворителността?

- О, да. Исках да те питам, ще дойдеш ли на гости при родителите ми? Поканиха те.

- Мисля, че не са ми много големи фенове. След онзи единствен път, когато ги срещнах след проповедта, не им направих добро впечатление. Още повече, че отнех целомъдрието на дъщеря им без да чакам до брака.

- Глупчо, те не знаят за това.

- Какво? - възкликнах аз.

- Хаха - шегувам се. Да мисля, че са се досетили. Фейсбукът ми е пълен с наши снимки. Сигурно са се досетили, че не само ходим заедно, а и че се любим. Може би затова искат да се запознаят по-добре с теб. Явно са се отказали от идеята, че това между нас е нещо кратковременно. Ще дойдеш ли? Мама е много добра готвачка.

- Ех, знаеш как да ме убедиш. Но да знаеш, че ще съжаляваш.

…

На Деня на Благодарността се облякох с официален панталон и сако, избрах хубава бутилка с вино, качих се в колата си и подкарах към адреса, който Ина ми даде. Пристигнах пред хубава къща в богаташки квартал. Още не бях слязъл от колата и от вратата на къщата излезе Ина и ми помаха. Махнах и обратно. Закрачих бодро към къщата, въпреки, че отвътре се чувствах доста притеснен .

Посрещнаха ме добре. Бащата на Ина ми стисна ръка, прегърнах се с майката, здрависах се с останалите сестри на Ина - всички бяха по-големи от нея, част от тях омъжени, бяха довели и децата си. Надявах се, че в тази тълпа ще се покрия, ама надали. Така се оказа. След разговор на общи теми седнахме на масата. Запазиха ми бяха място до Майкъл - бащата на Ина. Пред нас масата беше отрупана с различни вкусни на вид блюда - Барбара наистина беше добра готвачка. Разбира се беше Деня на Благодарността и семейството на Ина беше доста религиозно и очаквах да има молитва, но не и че аз да трябва да я казвам.

- Роб - обърна се към мен Майкъл - знам,че с Ина сте близки. Във вашето семейство молите ли се преди да ядете?

- Не наистина. Нямаме такава традиция. Педполагам, че някои българи го правят, но в нашето семейство като седнем на масата е по работа - тоест, за да ядем - опитах да се пошегувам аз.

- Е, ние обичаме да се молим, да благодарим на Бог за храната. Би ли се помолил с нас. Всъжност защо ти не кажеш молитвата?

- О, не съм свикнал да се моля - особено на глас - опитах да се измъкна аз.

- Е Роб, просто кажи нещо от сърце - намеси се Ина и ми намигна. Знаех, че и е смешно и че знаеше как се притеснявам.

Майкъл ме хвана за ръка от едната ръка, Ина за другата. Един по един всичките - цялата тълпа от възрастните - децата бяха с бавачка в другата стая, се хванаха за ръце и сведоха глави, заторили очи. Реших, че ще трябва да казвам молитва, колкото и да не ми се щеше. Реших набързо да импровизирам нещо. Започнах:

- Боже, благодаря ти, че сме се събраи, че си ме събрал на този ден, на този празник с тези приятни хора. Благодаря ти за храната на масата, която изглежда така вкусна, благодаря ти за всички добри неща, които ни даваш. - замислих се. Започнах да се увличам. Искаше ми се да кажа нещо от сърце. - Благодаря ти за тази прекрасна година, за прекрасната жена която срещнах. Благодаря ти, че съм с нея и семейството ѝ. Ние сега сме се събрали да празнуваме - както и милиони хора в тази страна. Може би някои от нас са далече от семеиствата си, от приятелите си. Някой от нас по избор, но не малко от нас по необходимост... Боже, не знам докъде стига Взорът Ти. Ти си всемогъщ, но в мъдростта си си оставил кътче, но което не посягаш - това е нашата душа. Нашата душа, нашия свободен избор, Боже, Ти оставяш на нас, човеците. Не знам, Боже, дали може Взорът Ти да влезе в моята душа, или трябва да кажа на глас това, което е там. Днес по традиция на този човешки празник Ти благодарим и както казах лично аз имам за какво да Ти благодаря. Моля те Боже за добри неща - благослови ни всички тук с благодат. Но за себе си Боже, моля ти се да ми дадеш повече вяра. Да, губя вяра в Теб. Не вярвам в злото въплатено в отделно същество от Теб. Няма такова същество, ти си навсякъде около мен.  Злото трябва да е в мен, в моята душа, единственото място, където твоята благодат не може да достигне. Дяволът е в мен - аз съм дяволът, когато съм далеч от теб. Знам, че всичко в този живот е дадено от теб. Моля Те да ми напомняш за себе си и прости ми ако понякога те проклинам и богохулствам - тогава може би съм най-близко до теб. Когато ми е добре, когато се чувствам защитен и ми е добре, когато без сърце ти се моля, тогава, Боже те предавам. Прости ми за измамните ми думи и измамните ми действия. Аз не Ти се моля често. Понякога се замислям за този свят и си викам - колко е преебан. Колко преебан е този Твой свят. Да, Боже, сега казвам истинските си думи. Защо, Боже, има толкова мъка по този свят и как може едни хора да ти се молят с маса отруупана с вкусни блюда пред тях, а други да се молят и да умират от глад, война и болест? Ти имаш План, о, аз знам, чувал съм за Твоя План. Там - някъде, някога, ако сме търпеливи агнето и вълкът ще легнат заедно. Ще станем свидетели на това и всички ще запеем Алелуя. Не знам Боже, не знам защо, но не искам да чакам дотам и дотогава. Искам да премахна болката сега и тук. И ако трябва да чакам дотогава, когато няма болка, може би ще те намразя - че има толкова болка тук и сега. И може би няма да пея Алелуя. Казвам това Боже, защото искам да съм честен. Не ми се сърди. Опитвам се да кажа истината сега, тук и не ме съди тежко, разбери ме, казвам го, стремейки се да съм близо до Теб. Нека, Боже, не живеем в лъжи и полуистини, дай ни сила и мъдост да видим поне толкова истина, колкото ни е необходима, за да сме добри, да си помагаме един на друг и да не се забравяме един-друг в нещастието си. Нека тези които имат да дадат на тези, които нямат. И ако не искат да дадат - отнеми им го и го разпредели. Дай ми сили и вяра да разбера, на всички нас да разберем тази истина и да сме справедливи в името на Отца и Сина и Светия Дух и по пътя на Светата Православна Църква. Амин!

Отворих очи. Ина все още държеше ръката ми и беше свела глава. Останалите около масата ме гледаха озадачени. Майкъл беше пуснал ръката ми - не помня откога. Всеки около масата изглеждаше доста разстроен  от неортодксалната ми молитва с изключение на Ина. Тя вдигна глава и се огледа, но не се сконфузи от погледите, които роднините ѝ ми хвърляха.

- Роби - вземи си от пуйката, много ще ти хареса.

Започнахме да ядем. Беше тихо около масата, само приборите шумяха.

- Робърт, какво работиш? - попита ме най-накрая Барбара.

- Попълвам база данни за една компания.

- Роби пише разкази. Побликувал е в няколко списания. - намеси се Ина.

- Не, това е по-скоро хоби. Не мисля да ставам писател - не съм достатъчно добър. Във фирмата, където работя скоро ще се отвори място за асистент и ми дават сигнали, че може да ми дадат мястото. Ако не - завърших химия, все още не е късно да започна някъде като химик. Хаха - ще правя барут в някой гараж ако трябва, поне това знам как ства.

По слисаните погледи около мен, разбрах, че шегата ми не е минала.

- Майтапя се. Аз самия съм против оръжията. Огнестрелнте и всички други. Аз съм пацифист.

- Ние не сме против огнестрелните оръжия. Аз самият имам колекция. Ти да не си накакъв лумпен демократ, който е срешу това народа да не притежава оръжия? Не си от тази държава. В конституцията си имаме поправка, касаеща притежаването на оръжия...

- Хм, конституцията не е идеална, и там се касае за мускети, не за такива смъртоносни огнестрелни оръжия, до каквито имаме досег сега. И не, не съм демократ. За мен републиканците и деократите са двете страни на една и съща монета. Монетата на бизнес класата - същата класа, която се е вплела във всички нива на правителството и ни внушава, че втората поправка ни позволява да си купуваме огнестрелни оръжия, защото им изнася финансово,. когато здравия разум показва, че те са смъртоносни.

- Не оръжията са смъртоносни, а обществото ни, което не вярва в Бога. Обществото е болно.  

- О, това е така. Обществото е болно. Може би отчасти от преголяма вяра в ралични Богове и недостатъчно в ближния си. От преголяма самота. Знаете ли какво е общото между повечето масови убийци?

- Имам чувството, че ще ни просветиш.

- Разбира се - това е, че повечето са самотници. Живеем в общество на самотници. Да, болно е обществото. Не му трябва повече вяра в Бога, а вяра на човек в човека, взаймопомощ. Знаете ли кое е другото общо нещо? Това,че всеки масов убиец е притежавал огнестрелно оръжие. Трудно е да убиеш десет човека с нож.  - казах аз въодушевен. Компанията около масата ме гледаше любопитно, имаше и намтъщени лица.

- На колко години си, Риб - попита ме Майкъл. Започваше настъпление. Знаех си, че ще ме заяде, затова, че съм много по-възрастен от Ина.

- На трисет и осем. - признах си

Майкъл и Барбара се спогледаха.

- Имате голяма разлика в годините с Ина… - забеляза Майкъл.

- Разлика в какво отношение?

- Ами за женитба, за какво друго.

- Татко! - възкликна Ина.

- Не сме говорили за женитба. То аз и много не си и падам по идеята.

- Не си ли падаш? - погледна ме Майкъл слисан.

- Не, никак. Идеята някой да ми “предаде” жена ми опакована в булчена рокля като подарък и тя да е моя, не ми допада. Ако тя иска да живее с мен и да сме партньори - прекрасно. Ако настоява на сватба - пак прекрасно, въпреки, че наистина не си падам по идеята. За какво ми е църквата и държавата да ми се месят във връзката? Ще повървим заедно с Ина, и когато на единия не му се хареса, тръгваме в различни посоки. Без разводи и т.н. Затова си представям, че партньорство - ако така мога да го нарека би било идеално.

- Роб, не знах, че така мислиш - възкликна Ина. Погледнах я слисано. Какво очакваше - да тръгваме да се женим ли?    

- Мисля че така смятам. Не сме говорили за това, то още е и рано затова.

- Господине, вие имате доста крайни убеждения, ми се струва. Комунист ли сте?

- Честно казано, не знам. Не знам какво точно означава да съм комунист. Знам какво не съм и се държа далече от това което не съм. - Огледах се наоколо - Всъщност това не е съвсем така. Но и да съм комунист, то то е само наименование. Говоря каквото смятам е вярно и ако то ме прави нещо такова, то тогава съм такъв. Лошото е, че като е наречен с такова име и човек става карикатура на себе си, а когато има убеждения, хората няма как но те изслушват. Така, че предпочитам да не се наричам комунист, а човек с убеждения.

- Подигравате ли ми се?

- Ни най-малко.

- Тази ваша молитва  - какво целеше тя?

- Просто казах каквото мислех, че трябва да се каже, надявам се да не съм ви засеганал с нещо - по дяволите какво можеше да го е засегнало, помислих си.

- Та вие богохулствахте на масата ми, у дома ми, пред децата ми! - каза Майкъл и си личеше че е кипнал. Реших, че колкото и да беше вкусна храната, нямаше да мога да я ям без риск домакинът да ме фрасне по мурата и станах от стола си.

- Извинете ако съм ви обидил. Аз май ше си тръгвам, Ина.

- Ще те изпратя. - на външната врата ѝ казах:

- Знаех си, че нещата ще се изпортят. Кажи нещо де, само ме гледаш такава. - тя поклати глава и затвори вратата.    

…

В апартамента си седях на стола си, пийвах си вино и гледах жасмина. Беше тъмен януарски ден. Тъмен и тъжен. Бях сожил цветето до прозореца, дългите му лози ги бях пуснал по стената, но явно не му беше кеф. Първо лозите умряха, после и листата на самото растения близо до корена започнаха да падат. Нямаше достатъчно слънчева светлина. Чудех се дали ще издържи до пролетта.

На вратата се позвъни. Кой ли беше? Обикновено приятелите ми не звъняха, а предварително се обаждаха по телефона. Отворих вратата. Беше Ина. От два месеца не я бях виждал. Не ми вдигаше и телефона си. Като отворих вратата тя постоя отвън после се хвърли на врата ми. Започна да плаче. Отдръпнах я от мен и се опитах да се пошегувам:

- Ще ти се размаже гримът и ще ти се зачерви носа.

- Не нося грим, а за носа не ми пука. - усмихна се тя, после пак ме прегърна. Влязохме в апартамента ми.

- Как са ваште - още ли преживяват онази вчеря. - казах и се разположих на стола си.

Ина махна с ръка и седна на коленете ми, както обичаше да прави.

- Какво само си направил с нашия жасмин. Съвсем е увяхнал.

- Трябва му повече светлина. Не знам дали ще издържи до пролетта. Зимата тук е дълга и студена. Не е подходяща за екзотични цветя. Нямам си на представа какво да направя, за да издържи. Просто климатът е такъв - тъмно е през деня, няма светлина. Някак си двете неща не вървят заедно, колкото и да се старае човек. Някой неща не са създадени да вървят заедно. Жасмина е окей, за когато е топло и светло, но когато настане мрак през зимата - край. Опитвам се да го поливам - не знам дали обича вода или не трябва да го поливам. Просто не знам.

- Глупчо. Аз ще ти помогна. Ще го избутаме до пролетта. Колко му е - един жасмин. - каза усмихнато Ина, а очите ѝ още бяха насълзен от плача.

Погледнах цветето любопитно. И аз се чудих, дали щеше да оживее до пролетта. Докато гледах растението едно листо се откъсна от стъблото, завъртя се и падна на пода.