Бягство от социалната мрежа
Поради определени причини, аз реших да спра временно профила си в една от социалните мрежи. Всичко изглеждаше просто - три дена без чат, без снимки на домашните ми любимци и без дълбоки мисли.
Още щом деактивирах профила си, в мен възникна въпросът: „Защо?”. Вместо да почуствам свобода или някакво облекчение, аз се почувствах напълно сам и напълно празен.
До неотдавна гледах с презрение тези, които не могат да приемат края на една любов, и които плачат с дни, седмици, дори с години, щом тяхната половинка ги напусне. До неотдавна гледах с презрение всеки, който желае да умре, само защото е изпитал разочарование. До неотдавна мислех, че коренно се различавам от тези нещастни душѝ, но за жалост, жестоката истина ме застигна.
Така, както някои се привързват към даден човек, аз се привързах към социалната мрежа. Така, както някои неспирно се ровят в спомените си след претърпяното разочарование, аз неспирно (по навик) се опитвах да вляза в профила си. Така както някои, в своето самосъжаление, си задават въпроса: „Защо?”, аз си задавах въпроса: „Имаше ли смисъл?”.
Всичко щеше да бъде безкрайно тъжно ако не бях анализирал случилото си и не бях осъзнал слабостта си. Сега, след като зная, че не изпъквам с особена сила пред останалите, а дори напротив, подобно на тях съм слаб, имам възможността да стана наистина силен, понеже осъзнаването на слабостта, е първата крачка към намирането на силата. Жалкото не е, че аз го разбрах, напускайки социалната мрежа, а това, че безкрайната тълпа от страдалци, отказва да го прочете за свое собствено благо. Безкрайно по-лесно е да седнеш и да плачеш, докато устните ти не спират да шептят въпроса: „Защо?”.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Андрей Андреев Все права защищены
