БЯЛА РИЗА

От дни наред…

Иззад Момини гърди…

Виеха зурни…

Пълзяха орди…

Потъваха нататък…

Към Клисура!

Там вече гореше…

И това беше единственият знак, единствената вест, която получиха досега.

Шепата юнаци бяха отрязани от центъра на въстанието.

Останаха сам-сами.

Отвсякъде турци.

Оставаше само един път,

нагоре в Балкана.

На сутринта, когато пламъците стихнаха и до тях достигна миризмата на изгорено и виенето на зурните, които се връщаха, те напуснаха зъберите.

Нямаше вече какво да пазят.

Потънаха в Балкана.

Посрещна ги със студ, сняг и куршуми.

Плющяха отвсякъде.

Башибозук беше плъзнал и по урви, и по пътеки...

Всичко беше завардено.

Привърши и храната...

Започна глад.

Трудно можеха да оцелеят така на група.

Една сутрин се прегърнаха за раздяла и пръснаха.

Всеки тръгна с късмета си, белким някой оцелее.

На поляната останаха само четирима. Най-възрастният беше воеводата. Другите му бяха братя. Бяха млади, съвсем млади, а най-малкият беше съвсем момче. Него решиха да върнат в селото, може и да не го търсят, съвсем дете е.

Разделиха се!

И тръгнаха…

Превалиха билото и се спускаха оттатък планината.

Разчитаха да се доберат до Влашко.

Дни и нощи наред, премръзнали и гладни вървяха, през гори, реки, ниви.    Заобикаляха селата.

Вече наближаваха до края, когато ги надуши потеря...

Приклещиха ги в открито поле.

Наоколо само трънаци и кльощави храсталаци.

Потънаха в едно дере.

Куршумите плющяха отвсякъде.

Един от тях перна средния брат. Удари го в крака.

По чудо оцеляха през деня, по още по-голямо чудо се измъкнаха през нощта.

Спаси ги дерето.

То ги измъкна до някаква гора.

Потънаха в нея и тя погълна следите им.

Цяла нощ пълзяха, вървяха, притичваха.

Ту прикрепваха ранения, ту го носеха на гръб.

Осъмнаха на запустяла могила, обрасла с трънаци. Покриха се в тях и не мръднаха през целия ден. Далече в ниското се мяркаха къщите на някакво селце. Раненият отпадаше. Раната се подлюти. Да продължат с него беше невъзможно, да го оставят също. Като се стъмни, доближиха до селото и надникнаха в един от крайните дворове, разчитаха да срещнат свестни хора и за храна и да се укрият за ден-два.

Хлътнаха в плевнята. Спотаиха се зад купчина сено и впериха очи в къщата. Времето вървеше бавно. По едно време вратата на къщата се отвори и от там излезе човек с фенер. Тръгна към плевнята, сигурно да нагледа добитъка, преди да си легнат, подритна вратата и влезе. Беше поприведен възрастен човек. Надникна, огледа добитъка и като се обърна да излезе, нещо го бодна отзад. Обърна се. Пред него стоеше едър мъж в непознати дрехи. В ръцете си държеше пушка. Зад него изникна друг.

Човекът надигна фенера и ги огледа.

Страшни, брадясали, с дълбоко хлътнали очи, изсъхнали!

Нищо не попита.

Свали фенера и кратко изрече:

- Чакайте тук.

Духна фенера и излезе. Потъна в къщата. Не след много се върна и подаде завити в месал парче хляб и малко сланина. Излезе човек. Криха се в плевнята няколко дни. За тръгване и дума не можеше да става. Положението на ранения ставаше все по-лошо, да стоят тук толкова хора още по-лошо. Една вечер, като донесе храна, човекът кротко рече:

- Оставете момчето тук и тръгвайте. Сам човек по-лесно ще укрием.

Послушаха го и поеха в нощта.

Отново криене, прибягване, глад и студ.

Бяха почти до голямата река, когато пак ги откриха. Прибягваха, прилягаха и отвръщаха на куршумите. От дере в дере, от горичка в горичка, вече мислеха, че са се измъкнали, когато големият брат се строполи.

Падна и преди да затвори очи, прошепна:

- Бягай! До тук бях.

И клюмна!

Братът го прегърна, опита се да го вдигне, но тялото вече се беше отпуснало. Крясъците и гърмежите приближаваха. Хукна направо, обезумял от мъка и ужас. Колко време бяга и през къде мина, не разбра. Спря, кога усети, че вече не чува ни гърмежи, ни викове…

След няколко дни успя да премине оттатък.

В плевнята, в онова малко селце сред полето, стана чудо. Раненият след дни и нощи на бълнуване и губене на съзнание отвори очи и прогледна. Оживяваше! После всичко тръгна бързо. След месец проходи. Проходи и една нощ изчезна. Ордите се бяха прибрали. Полето и горите бяха пусти. Селата тръпнеха още от преживяния ужас. Минаха още месец, два и плъзнаха слухове…

Еди кога си, бабаит, дето беше носил рязани глави, го намерили с прорязано гърло…

Друг го свалили от една круша, където висял…

Трети се удавил в дерето...

Турците беснееха.

Ордите отново тръгнаха.

Отново запищяха селата, но никой нищо не знаеше. Ония, които знаеха кой върши тия неща, знаеха и да мълчат.

Няколко момчета всяха страх. Водеше ги оцелелият по чудо брат. Когато започнаха лютите студове, преминаха Дунава и отидоха във Влашко.

През пролетта към реката заприиждаха руски войски…

Редом с тях вървяха и български части. В тях бяха и двамата братя. Още преди войските да прегазят реката, единият изчезна. В една тъмна нощ премина реката и потъна в горите, където беше бродил през лятото. Бяха го изпратили сред турците за съгледвач. Денем и нощем обикаляше. Беше ту беден селянин, ту влашки циганин, ту пътник. Обикаляше, гледаше и други хора, като сенки потъваха в нощите и отнасяха това, което беше видял и чул.

Много неща научи руското командване от него. Умееше да се прикрива, често ставаше и турчин. Знаеше от село езика и обичаите. С турците беше турчин, с циганите беше циганин, с власите беше влах..

Но си беше и остана хайдутин!

Под дърво и камък го търсеха турците.

Разбраха, че пак са се пъкнали ония, от миналото лято.

Озверяха!

И измъчвали, и убивали, и се намерила черна душа…

В селото го довлекли…

Смазан, окървавен, надупчен от куршуми и ножове.

Завлекли го под големия орех.

Провиснали въже.

Хванали го, да го вдигнат.

Отстранил ги и сам станал.

С мъка, със сетни сили се изправил.

Душманин бил, но и респект всявал…

Бесели го, но и се възхищавали от него.

Стоял прав!

Смазан!

Окървавен!

Горд и недостъпен!

Изправил се пред него офицер и го запитал иска ли нещо.

И чул:

- Бяла риза. Хайдутин бях, като хайдутин да умра.

И увиснал на въжето…

С бяла риза…

С кървав перчем…

И офицерът…

Застанал пред низамите…

Извадил сабя…

Изкомандвал!

И замахнал!

И треснал залп!

И напуснали селото…

Призори…

В селото връхлетели казаци…

На мегдана, в селото, пред ореха, до чешмата…

Спряла руска част…

Пред нея застанал офицер…

Строил войниците…

Измъкнал сабя…

Изкомандвал…

И замахнал!

И треснал залп!

Сега там…

На малкото площадче…

Дето е бил големият орех…

Има само каменна чешма…

И на нея е изписано едно име…

На хайдутина!

На оня, с бялата риза!

На моя прадядо.

03.01.2003