Бяла риза
БЯЛА РИЗА
От дни наред…
Иззад Момини гърди…
Виеха зурни…
Пълзяха орди…
Потъваха нататък…
Към Клисура!
Там вече гореше…
И това беше единственият знак, единствената вест, която получиха досега.
Шепата юнаци бяха отрязани от центъра на въстанието.
Останаха сам-сами.
Отвсякъде турци.
Оставаше само един път,
нагоре в Балкана.
На сутринта, когато пламъците стихнаха и до тях достигна миризмата на изгорено и виенето на зурните, които се връщаха, те напуснаха зъберите.
Нямаше вече какво да пазят.
Потънаха в Балкана.
Посрещна ги със студ, сняг и куршуми.
Плющяха отвсякъде.
Башибозук беше плъзнал и по урви, и по пътеки...
Всичко беше завардено.
Привърши и храната...
Започна глад.
Трудно можеха да оцелеят така на група.
Една сутрин се прегърнаха за раздяла и пръснаха.
Всеки тръгна с късмета си, белким някой оцелее.
На поляната останаха само четирима. Най-възрастният беше воеводата. Другите му бяха братя. Бяха млади, съвсем млади, а най-малкият беше съвсем момче. Него решиха да върнат в селото, може и да не го търсят, съвсем дете е.
Разделиха се!
И тръгнаха…
Превалиха билото и се спускаха оттатък планината.
Разчитаха да се доберат до Влашко.
Дни и нощи наред, премръзнали и гладни вървяха, през гори, реки, ниви. Заобикаляха селата.
Вече наближаваха до края, когато ги надуши потеря...
Приклещиха ги в открито поле.
Наоколо само трънаци и кльощави храсталаци.
Потънаха в едно дере.
Куршумите плющяха отвсякъде.
Един от тях перна средния брат. Удари го в крака.
По чудо оцеляха през деня, по още по-голямо чудо се измъкнаха през нощта.
Спаси ги дерето.
То ги измъкна до някаква гора.
Потънаха в нея и тя погълна следите им.
Цяла нощ пълзяха, вървяха, притичваха.
Ту прикрепваха ранения, ту го носеха на гръб.
Осъмнаха на запустяла могила, обрасла с трънаци. Покриха се в тях и не мръднаха през целия ден. Далече в ниското се мяркаха къщите на някакво селце. Раненият отпадаше. Раната се подлюти. Да продължат с него беше невъзможно, да го оставят също. Като се стъмни, доближиха до селото и надникнаха в един от крайните дворове, разчитаха да срещнат свестни хора и за храна и да се укрият за ден-два.
Хлътнаха в плевнята. Спотаиха се зад купчина сено и впериха очи в къщата. Времето вървеше бавно. По едно време вратата на къщата се отвори и от там излезе човек с фенер. Тръгна към плевнята, сигурно да нагледа добитъка, преди да си легнат, подритна вратата и влезе. Беше поприведен възрастен човек. Надникна, огледа добитъка и като се обърна да излезе, нещо го бодна отзад. Обърна се. Пред него стоеше едър мъж в непознати дрехи. В ръцете си държеше пушка. Зад него изникна друг.
Човекът надигна фенера и ги огледа.
Страшни, брадясали, с дълбоко хлътнали очи, изсъхнали!
Нищо не попита.
Свали фенера и кратко изрече:
- Чакайте тук.
Духна фенера и излезе. Потъна в къщата. Не след много се върна и подаде завити в месал парче хляб и малко сланина. Излезе човек. Криха се в плевнята няколко дни. За тръгване и дума не можеше да става. Положението на ранения ставаше все по-лошо, да стоят тук толкова хора още по-лошо. Една вечер, като донесе храна, човекът кротко рече:
- Оставете момчето тук и тръгвайте. Сам човек по-лесно ще укрием.
Послушаха го и поеха в нощта.
Отново криене, прибягване, глад и студ.
Бяха почти до голямата река, когато пак ги откриха. Прибягваха, прилягаха и отвръщаха на куршумите. От дере в дере, от горичка в горичка, вече мислеха, че са се измъкнали, когато големият брат се строполи.
Падна и преди да затвори очи, прошепна:
- Бягай! До тук бях.
И клюмна!
Братът го прегърна, опита се да го вдигне, но тялото вече се беше отпуснало. Крясъците и гърмежите приближаваха. Хукна направо, обезумял от мъка и ужас. Колко време бяга и през къде мина, не разбра. Спря, кога усети, че вече не чува ни гърмежи, ни викове…
След няколко дни успя да премине оттатък.
В плевнята, в онова малко селце сред полето, стана чудо. Раненият след дни и нощи на бълнуване и губене на съзнание отвори очи и прогледна. Оживяваше! После всичко тръгна бързо. След месец проходи. Проходи и една нощ изчезна. Ордите се бяха прибрали. Полето и горите бяха пусти. Селата тръпнеха още от преживяния ужас. Минаха още месец, два и плъзнаха слухове…
Еди кога си, бабаит, дето беше носил рязани глави, го намерили с прорязано гърло…
Друг го свалили от една круша, където висял…
Трети се удавил в дерето...
Турците беснееха.
Ордите отново тръгнаха.
Отново запищяха селата, но никой нищо не знаеше. Ония, които знаеха кой върши тия неща, знаеха и да мълчат.
Няколко момчета всяха страх. Водеше ги оцелелият по чудо брат. Когато започнаха лютите студове, преминаха Дунава и отидоха във Влашко.
През пролетта към реката заприиждаха руски войски…
Редом с тях вървяха и български части. В тях бяха и двамата братя. Още преди войските да прегазят реката, единият изчезна. В една тъмна нощ премина реката и потъна в горите, където беше бродил през лятото. Бяха го изпратили сред турците за съгледвач. Денем и нощем обикаляше. Беше ту беден селянин, ту влашки циганин, ту пътник. Обикаляше, гледаше и други хора, като сенки потъваха в нощите и отнасяха това, което беше видял и чул.
Много неща научи руското командване от него. Умееше да се прикрива, често ставаше и турчин. Знаеше от село езика и обичаите. С турците беше турчин, с циганите беше циганин, с власите беше влах..
Но си беше и остана хайдутин!
Под дърво и камък го търсеха турците.
Разбраха, че пак са се пъкнали ония, от миналото лято.
Озверяха!
И измъчвали, и убивали, и се намерила черна душа…
В селото го довлекли…
Смазан, окървавен, надупчен от куршуми и ножове.
Завлекли го под големия орех.
Провиснали въже.
Хванали го, да го вдигнат.
Отстранил ги и сам станал.
С мъка, със сетни сили се изправил.
Душманин бил, но и респект всявал…
Бесели го, но и се възхищавали от него.
Стоял прав!
Смазан!
Окървавен!
Горд и недостъпен!
Изправил се пред него офицер и го запитал иска ли нещо.
И чул:
- Бяла риза. Хайдутин бях, като хайдутин да умра.
И увиснал на въжето…
С бяла риза…
С кървав перчем…
И офицерът…
Застанал пред низамите…
Извадил сабя…
Изкомандвал!
И замахнал!
И треснал залп!
И напуснали селото…
Призори…
В селото връхлетели казаци…
На мегдана, в селото, пред ореха, до чешмата…
Спряла руска част…
Пред нея застанал офицер…
Строил войниците…
Измъкнал сабя…
Изкомандвал…
И замахнал!
И треснал залп!
Сега там…
На малкото площадче…
Дето е бил големият орех…
Има само каменна чешма…
И на нея е изписано едно име…
На хайдутина!
На оня, с бялата риза!
На моя прадядо.
03.01.2003
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Иван Стефанов Всички права запазени
