Беше началото на лятото и края на учебната година. Денят беше мрачен и дъждовен, но въпреки всичко аз отпътувах към Пловдив. Към едно интересно и незабравимо място.

  Тръгнах с влака от Плевенската гара. Първо щях да мина през София, а от там да хвана влака до Пловдив. Първата част от пътя, тази до нашата столица, не беше изпълнена с толкова много забележителности. Минавахме покрай непознати местности, занемарени къщи, странни места. По този път единственото нещо, което ми направи впечатление, беше една стара гара. И тя ме впечатли може би заради тайнствеността, може би заради уникалността, но тя беше по-скоро монумент на Българските Държавни Железници, защото макар и селска, си имаше всичко. Въпреки всичко този път беше заобиколен от красота, от неповторимата Българска природа. Той беше девствен и незастроен, показващ красотата на родината ни. Унесен в тази гледка, неусетно заспах.

  Като се събудих, вече се виждаше София. Покрайнините на града бяха осеяни с тъмни тунелчета и подлезчета. А по стените им графитите показваха своята красота. И така замислен, почти пропуснах централна гара. Но въпреки това премеждие успях да слезна. Там ме очакваше едно дълго чакане на влака до Пловдив.  Първото нещо, което ме учуди, беше колосалността на тази сграда. Макар неремонтирана скоро и излъчваща студенина, тя беше, по един неин си начин, красива. Таванът се издигаше мощно на три-четири етажа над главата ми, а стените бяха осеяни със стари рисунки и скулптори. Но изведнъж, замаян от огромното, се сетих, че трябва да отида до тоалетната. Е, пътят до там не беше лесен.

  Първо, отне ми половин час лутане из гарата, за да разбера, че тоалетната не е там. После, след като плахо излязох на пътя, видях една малка, бяла, чиста, спретната сграда, на която пишеше прословутия знак "WC". Еврика! Влязох и видях, че в тази Българска тоалетна се откриваше същността на един европеец. Тя беше изцяло направена по европейски маниер и с това уж трябваше да се гордеем, че сме европейци. Ха, ха. След като дадох петдесет стотинки и оставих багажа си на произвола на съдбата, влезнах и се облекчих. Излязох, взех си сака и се запътих към гарата да си чакам влака. След половин час, най-накрая, той дойде.

  Към Пловдив сякаш се движехме по-бързо и все ми се струваше, че пътят сякаш е по-кратък, но по този път природата се показваше изцяло. Обширни поляни, а в края им - силуетите на Стара планина и Родопите. И ако тук трябва да кажа нещо, бих си замълчал, защото красотата не се описва, а се изживява.

  Наближавайки Пловдив, видях неговите тепета. Влакът влезе в града и след няколко минути стигнахме до гарата и слязох там. Стоях пред гарата и чаках да ме вземат. Огледах се. Имаше много хора - ученици, работници, мутри, от всичко по малко. Град като град. Както си гледах, видях десет лева на земята пред мен. Аз по принцип си падам малко глупав и то главно защото са ме учили на добродетели. Имах пари в себе си. Тази банкнота не ми трябваше, не я и взех, но един охранен, явно началник гара, дойде, видя я и я взе, гледайки ме тъпо. Трябваше му. Той има семейство все пак. 

  Пристигнаха посрещачите ми и тръгнахме към спирката за автобуса. По пътя забелязах, че този град беше огромен. Имах чувството, че никога няма да се оправя в него. Но, както и да е, изпълнен с мисли, пристигнах. Сградата, в която щях да живея, беше една кооперация. Оставих си нещата в стаята, ядох и тръгнах на разходка.

  Потеглих с моите екскурзоводи към центъра. Бяхме пеша, защото нямаше транспорт до там, но нищо, това е само един километър. Пътят ни минаваше покрай богаташки хотели и сгради. Бяхме в една скъпа улица. След нея стигнахме до един закрит мост. В него беше пълно с магазини. Обиколихме и излязохме от моста. Тръгнахме по главната улица на този град. Беше като всяка главна улица - магазини, кафета и нищо друго. Да бе! Имаше няколко неща, които я отличаваха. И първото, което ми направи огромно впечатление, беше огромната... джамия. И се зачудих как една мюсюлманска обител в държава на християни ще е по-голяма от Християнската. Но този въпрос ще оставя така, за да не избиваме на политика. Точно до джамията се намираше един амфитеатър. Той беше останка от Римляните и смятам, че за нас - Българите - е огромна чест да имаме такова голямо наследство от миналото. 

  Но изведнъж, загледал се в него, усетих, че вали. Тръгнахме бързо през засега не толкова усиления дъжд, към най-близката спирка. Не си спомням как сме се добрали дотам, но вече бяхме в маршрутката. Прибрахме се мокри и леко окаляни. Подсушихме се, изкъпахме се, вечеряхме и отидохме да спим. Трудно заспах, защото през другия ден щях да видя Стария град. Вълнувах се.

  Събуди ме слънцето. Супер, денят щеше да е хубав! Закусихме и отидох да си чета Азимов, докато стане време за обяд и съответно за тръгване към Стария Пловдив. Зачел се, заспах. Събудиха ме и ми казаха, че е време за обяд. Наядохме се и потеглихме към стария град.

  Хванахме нашия градски транспорт и след половин час се озовахме в една друга вселена. Вселена на старото и античното. Там беше запазено всичко от българското възраждане и това правеше тази черта на Пловдив уникална. В центъра на този град имаше една стара църква. Тя беше оградена от високи зидове и излъчваше една неповторима българска красота. След като се нагледахме на тази обител, тръгнахме към другия голям Римски амфитеатър.

  Той представляваше невероятна гледка. Показваше римската изобретателност и гений. Беше огромен и те караше да си представяш зрелищата и забавленията, с които е бил поддържан тогава духът на обществото. Почувствах се горд, защото в България има толкова много красоти, като се замисля, които ги няма никъде другаде. Ние сме най-уникалната страна на света. Имаме си Белоградчишките скали, Плевенската костница и Панорамата в Плевен, гледката от връх Мусала, тепетата на Пловдив, археологическите разкопки и забележителности навсякъде из страната ни, Мадарският конник, и още, и още. Това ме зарадва и направи ведър. С това настроение и си отидох от този град. Горд, защото въпреки глупавите ни политици, малката ни територия и расовата дискриминация спрямо българите от страна на ромите, ние сме една държава, пълна с история и неповторима природа.