Помахах му за сбогом и си отидох. Той стоя там дълго, взирайки се след мен, без да има някаква причина да си тръгне. На мен също ми беше трудно.
Той пъхна ръце в джобовете си, както правят истинските мъже, но дългата му вълниста коса, прилепналите му тъмни дрехи и черния молив на очите му можеха ясно да се видят. Те бяха доказателство, че той не беше просто един от тях.
Имаше още петнайсет минути до излитането на самолета. Погледнах през малкото прозорче и бях сигурна, че си беше отишъл. Но не беше. Тогава се почувствах още по-зле. Бях сигурна, че това ще помогне и на двама ни и всъщност ще го направи по-щастлив. Възможно ли беше да се лъжех?... За човек като него не беше нещо необичайно да изглежда тъжен. Но аз знаех, че този път наистина беше отчаян.
Той също гледаше към самолета. Но очите му бяха празни, те просто скитаха насам-натам по пистата, без да знаят къде да спрат. Той изглеждаше толкова малък от моето прозорче. И това беше смешно, защото знаех колко голям изглеждаше за мен, ...