Помахах му за сбогом и си отидох. Той стоя там дълго, взирайки се след мен, без да има някаква причина да си тръгне. На мен също ми беше трудно.

Той пъхна ръце в джобовете си, както правят истинските мъже, но дългата му вълниста коса, прилепналите му тъмни дрехи и черния молив на очите му можеха ясно да се видят. Те бяха доказателство, че той не беше просто един от тях.

Имаше още петнайсет минути до излитането на самолета. Погледнах през малкото прозорче и бях сигурна, че си беше отишъл. Но не беше. Тогава се почувствах още по-зле. Бях сигурна, че това ще помогне и на двама ни и всъщност ще го направи по-щастлив. Възможно ли беше да се лъжех?... За човек като него не беше нещо необичайно да изглежда тъжен. Но аз знаех, че този път наистина беше отчаян.

Той също гледаше към самолета. Но очите му бяха празни, те просто скитаха насам-натам по пистата, без да знаят къде да спрат. Той изглеждаше толкова малък от моето прозорче. И това беше смешно, защото знаех колко голям изглеждаше за мен, със своите силни и големи ръце, напълно контрастиращи на бледото му женствено излъчване. Не всяко момиче би го харесало. И това беше най-специалното нещо в него. Обичахме да бъдем самотни, но заедно. Съжалих за решението си.

- Той трябва да е много специален.

Чак сега забелязах жената, седяща до мен.

- Не отделяш очите си от него! Навремето и на мен ми беше много трудно да се разделям, дори за кратко, с любимия си.

- Но аз...

Сега си спомних! Не го бях целунала! Винаги го целувах за сбогом! Трябваше да го целуна!

Не знам точно как, но по едно време осъзнах, че бягам по коридора, към него. Той все още се взираше в самолета, все още беше там. Плачех.

- Слънчице...

Не изкрещях, по-скоро го казах на себе си, но той ме чу. Винаги ме  чуваше. Изглеждаше много изненадан. Отново се затичах, той ме хвана, притисна ме до себе си и се целунахме за сбогом.

- Забравих да... - започнах аз.

- Знам, знам. Радвам се, че все пак си спомни.