Ще висне някога на ешафода
този тъмен и злощастен век,
век един, осъден на разруха,
век на безпросветния човек.

Забъркан в казана от поквара,
изпиват го помръкнали очи,
жив е уж, но май че бездиханен,
бледа сянка без остатък от мечти.

Думи са до болка неразбрани,
сторили се в див прокобен стон,
не мисли вече, даже не говори,
дните му изгубили са фон...

Руши безстрашно всякакви устои,
уж търси, но не знае се какво
за него не остана нищо свято,
дори и спомен от каквото е било.

Загубен над клавиши и екрани,
еволюция вековна разруши,
отрече книгите и старите герои
и себе си до гроба унижи.