Денят бавно напускаше морското градче, оставяйки след себе си розов залез. Дори летните дни си имат край – сякаш въздишаха гларусите, приземявайки се върху топлия пясък, от който и последните плажуващи си събираха кърпите. Морето беше спокойно като цялата вечерна картина, в която тихо се прокрадваше една тъмносиня носталгия. По момента, който не можеш да спреш; най-много да го нарисуваш или снимаш, най-добре да го изживееш… и ще остане вечен.

   Такива мисли имаше в главата и на нашия герой, който приготвяше ателието си за затваряне – прибираше шаблоните с татуировки, които висят пред вратата денем, почистваше писците си, подреждаше бурканчетата с къна, и хвърляше по някой и друг поглед към морето. Неговата стихия и вдъхновение. Нейната също, по всичко личи – помисли си той и се усмихна при спомена за Анна. Усмивката толкова подхождаше на лицето му – добронамерено и мъдро. Но мъдро не по досаден, осъдителен начин, а просто разбиращо, чувстващо, изстрадало мъдро лице. Точно това се долавяше в дълбините на сините му очи – състраданието, което го свързваше със света, с рисунките му, с всичко. Косите му бяха чисто бели, но се беше състарил преждевременно – все още нямаше 40 години. Огледа се, работилницата му беше все така разхвърляна, както винаги, но пък той си знаеше много добре кое къде му се намира, така че хаосът беше само привиден. Успокоявайки се така, художникът седна на старата си оклепана с бои маса.

   Другите магазинчета по крайбрежната улица угасваха бавно. Но лампата в малкото ателие за татуировки с къна щеше да свети още дълго, защото художникът си има своеобразен ритуал, който не пропуска никоя вечер през лятото. Когато приключи работа и остане сам, той преглежда запазените заготовки на татуировките, които е нарисувал през изминалия ден, за да види ще си спомни ли хората, които сега носят рисунките върху кожата си. Обикновено си спомня всеки човек, свързва го с татуировката и си мисли за многообразието на живота. Понякога обаче някои образи му се размиват – трудно му беше да си спомни например кой от няколкото вариантa на цветенца на кое от няколкото момиченца точно беше нарисувал, коя от двете жени на средна възраст с наднормено тегло сега предизвиква удивление сред непросветените с премъдра мисъл, написана на кожата ѝ с арабски букви и коя с китайски йероглифи, коя пък смирена божия рабиня с неособено смирено лятно облекло показва кой точно пищен кръст от пищните си форми, внушавайки на околните богобоязливост. Тези винаги са му се стрували някак еднакви. Художникът най-обичаше да идват при него със собствени идеи, а не да ровичкат из готовите шаблони. Дори ако ще му е по-трудно да нарисува това, което си представят. Но такива хора идваха все по-рядко.

   Тя беше от тях. Изчезваща порода хора. Или пък част от тези, принадлежащи на бъдещето? Във всеки случай, тя мислеше. И беше доста объркана, разбира се, но объркана по своему.

         - Страшно е да се превържеш – заговори Анна, докато той още рисуваше птичето върху рамото на момченцето преди нея. Седеше на пейката, огряна от слънчева светлина. Той я погледна забързо и улови момента, в който смехът в очите ѝ се смени от меланхолия. Анна продължи – Да се обвържеш. Страшно като някакво белязване, жигосване, като постоянна татуировка. Затова си правя само временни. Отговарящи на момента, в който се намирам, красиви и дори смислени, но нищо повече. Не искам да си представям повече.

         - От страх ли? Не изглеждаш страхлива – отвърна той, гледайки красивото ѝ лице без следа от грим, почернялата ѝ от слънцето кожа и огъня сред сините ѝ очи.

         - Външността често лъже. Именно това ме плаши. Толкова несигурни неща. Мислиш си, че нещо е много хубаво, че звучи добре, а то се оказва съвсем друго. Но ако междувременно съм си го татуирала на кожата, не бих си го простила.

   И ето че както си рисуваше птичето, изведнъж човекът си спомни нещо и се пренесе в друг живот, преди да го има него самия - през времето назад с повече от шест десетилетия, в Шабла. Горещ летен следобед. Баща му Димитър – 15-годишно момче тогава, с черни очи и ожулени колене тъкмо се прибираше вкъщи и се чудеше ще срещне ли случайно Наталка от първия етаж около блока. Не я срещна тогава, но и по-страшно нещастие се случи. За секунди, както си събуваше обувките, изведнъж цялата земя се разтресе. Като по филмите в киното, в страшните – помисли си Димитър и се зачуди какво ли би направил главният герой. Нямаше време да го умува много. Етажерките нападаха заедно с всички книги от стените и се разстлаха по пода, полилеите се развъртяха като побеснели въртележки и навън започнаха да вият сирени. Нямаше друг вкъщи – родителите му още бяха на работа и момчето хукна навън. Търчейки по стълбите, видя, че и другите съседи, които земетресението завари вкъщи, излизаха и се събираха на полянката пред блока. Той не беше от най-високите – 4етажен, но Митко живееше на четвъртия. Тичаше по стълбите, а прахолякът, който се вдигаше от рушащите се мазилки, ставаше все по-гъст и хорът от тряскане, трошене, сирени и подвиквания само се засилваше. Тогава и видя Наталка. Обаче в ръцете на старата ѝ сбръчкана бабичка. Носеше я легнала като бебе, а тя не се помръдваше – в несвяст. Бабата плачеше и нареждаше – удари я по главата, малката, лошо я удари дъската, миличката ми. И галеше русата главичка, а сълзите ѝ падаха върху неподвижното телце.

       - Бабо, излизайте навън – разкрещя се, учудвайки се от силата на гласа си Митко. А бабата реве ли, реве, ръцете и краката ѝ треперят, но не помръдва от мястото си. Застанали бяха в рамката на входната си врата, на първия етаж. От изхода ги деляха още един ред стълби. А всичко наоколо се рушеше, летеше и падаше. В глава на Митко беше само споменът колко хубаво пее Наталка и такъв ужас го завладя като си помисли…А дъската от горната част на рамката издаваше зловещ звук.

    - Върви момче, спасявай се. – се изтръгна от сбръчканите устни, но Митко се чувстваше като завързан за неподвижното момиче. Погледна малката бабичка с малкото детско тяло на ръце, погледна към изхода и в следващия миг той носеше на ръце бабата, както тя носеше Наталка и изтича с двете до изхода. Тъкмо тогава дъската от рамката на вратата изтрещя на пода. Каквато сила обхвана за онзи миг цялото му тяло, никога преди и никога повече в живота си не почувства. Но онзи миг беше решителен. Веднага се намери лекар, свестиха Наталка и след няколко дни тя пееше така хубаво както преди. Че и по-хубаво сякаш – мислеше си Митко. Оттогава бяха неразделни. Минаха години, заживяха заедно, роди им се син. Така художникът, а вероятно и Наталка, че и самият Димитър са живи днес и са това, което са, благодарение на един кратък като мигване момент, в който привързването към друго човешко същество надделя над егоистичния инстинкт за самосъхранение.

   После художникът се замисли за нещо у себе си и у най-добрите от приятелите си. Едно такова увлечение, равно по сила и смисъл на самия живот, че дори и надхвърлящо го. Увлечение, каращо го да забрави за съществуването. Когато музата му пристигне отнякъде, от далече и едва го докосне по рамото, но го хвърли целия в огъня на вдъхновението. На идея, чиито път трябва да извървиш докрай, да ѝ отдадеш колкото безсънни нощи пожелае от теб и да зазидаш частица от пулсиращото си сърце в основите ѝ. Дали ще получиш равностойна размяна? Тук категориите на консуматорството не важат. Казват, че изкуството е неблагодарна работа, тъй като съвършенството е недостижимо. Нашият художник обаче е убеден, че целта е там, високо, но ако не обичаш процеса си изгубен. Той го обича, обича да гори в работата и заради самата работа. Рисува нощем, денем през лятото прави временни татуировки, за да оцелява. Би се захванал с каквото и да е, за да оцелява, само да може да рисува нощем. А целта си е все високо. Както казва един велик човек: „Трябва да живееш, влюбен в нещо недостъпно. Човек расте, стремейки се нагоре.” – това е мисъл, която нашият художник би си татуирал.

   И в съзнанието му проблесна лъч светлина и изскочиха и двамата негови най-големи герои с огненото си творчество, драматична борба и смърт-крачка към безсмъртието – Ботев и Вапцаров. Каква велика сила, каква любов е нужна, за да се обвържеш до такава степен за народа, че за неговата свобода и хляб, за правдата да дадеш най-чистото и светлото от себе си! Самия себе си да хвърлиш – заедно с неизживяната младост, несподелените тревоги, великите, но и недописаните стихове и несломимата вяра. Като за себе си се надяваш единствено да си те спомнят и да те разберат, и то най-вече, за да бъде зает постът и борбата продължена. Какъв велик акт на обвързване!

  Без да усети художникът нарисува птичето на рамото на детето и сякаш беше успял да улови и самата свобода в полета на крилете му. Момченцето се засмя и хукна да се похвали на майка си, без да откъсва поглед от татуировката.

        - Колко трудно е днес да не загубиш способността си да се впечатляваш – отбеляза човекът.

   Анна седна пред него и той ѝ нарисува това, което искаше, от вътрешната страна на малката ѝ ръка. Глухарче с разпръсквани от вятъра цветове. И двамата имаха две допълващи се, но все пак противоположни тълкувания за рисунката.

     - Край. Вятърът отнася това, което е било, и вече няма значение. – с тих, но решителен като стомана глас Анна обясни замисъла си.

       - Та, това е ново начало. – засмя се човекът – или поне постоянна промяна. Значи има и надежда. – и запя някаква странна мелодия с думи, които си измисли:

Какво ли значи тази красота

и защо навява на душата ми тъга?

      - Все пак, едно нещо знам със сигурност. Има неща, за които си заслужава да се обвържеш и тогава обвързването е прекрасно. Неизбежно и прекрасно. – и ѝ сподели мислите си за баща си и майка си, за изкуството, за Ботев и Вапцаров.

  Анна му се усмихна, а той разбра, че тя го разбира много добре. Винаги е знаела всичко това. Обаче още е само теория. А тя вече иска повече.

  Тъмна нощ спусна косите си. Влакът ритмично пътуваше сред мрака. Анна се опитваше да проникне през него, застанала до прозореца, и да си намери нещо или някого, за когото да се залови. Глухарчето с разпръскваните от вятъра цветчета стоеше напухено върху ръката ѝ и обещаваше нов живот. След две седмици рисунката ще изчезне от кожата ѝ, но няма нищо страшно в това. Цветчетата на глухарчето са семена.

   А художникът в малкото си ателие за временни татуировки, светещо сред заспалото морско градче, се зае да рисува очите ѝ. Дали огънят или тъгата ще надделее в тях – питаше се той.