Първите лъчи на слънцето отблясват по дългите му нокти, които дерат чаршафите. Когато стигат пода, вече се е скрило под леглото, но още чувам равните удари на сърцето му под своето. След минути невидимата здрава прегръдка ме отпуска и ставам от леглото. Първото усещане за деня – болезнено студен под, който скърца под стъпалата ми. В банята се страхувам да погледна в огледалото, за да не го видя. Но, разбира се, като всяка сутрин, чувам нея: "Пооправи се малко, сама не можеш да се гледаш в огледалото". Удар, 1:0 в нейна полза. "Имах тежка сутрин, сега ще се оправя". "Не е ли всяка сутрин тежка за хора като теб". Не познавам човек с толкова злобна нотка в гласа – 2:0, битката е загубена много преди да се появя на бял свят. Няма смисъл да ù отговарям. Тя няма да ме чуе. Поглеждам в огледалото и с цвета на любимото ми червило са изписани думи. Знам ги наизуст – прогорени в съзнанието ми и като стигма на кожата ми: дебела, грозна, дръпната, непохватна, лоша, амбициозна.
Изваждам препарата о ...