Първите лъчи на слънцето отблясват по дългите му нокти, които дерат чаршафите. Когато стигат пода, вече се е скрило под леглото, но още чувам равните удари на сърцето му под своето. След минути невидимата здрава прегръдка ме отпуска и ставам от леглото. Първото усещане за деня – болезнено студен под, който скърца под стъпалата ми. В банята се страхувам да погледна в огледалото, за да не го видя. Но, разбира се, като всяка сутрин, чувам нея: "Пооправи се малко, сама не можеш да се гледаш в огледалото". Удар, 1:0 в нейна полза. "Имах тежка сутрин, сега ще се оправя". "Не е ли всяка сутрин тежка за хора като теб". Не познавам човек с толкова злобна нотка в гласа – 2:0, битката е загубена много преди да се появя на бял свят. Няма смисъл да ù отговарям. Тя няма да ме чуе. Поглеждам в огледалото и с цвета на любимото ми червило са изписани думи. Знам ги наизуст – прогорени в съзнанието ми и като стигма на кожата ми: дебела, грозна, дръпната, непохватна, лоша, амбициозна.

Изваждам препарата от шкафа под мивката и внимателно избърсвам стъклото. Чистя мръсотията, която са изсипали върху мен. Когато остава само моят образ, се измивам и слагам грима си, който е моята маска на независима и уверена млада жена, която спи спокойно и сама.

 Две минути гледам отражението си, може би все пак съм такава – нормална. Но не мога да остана дълго сама. Чувам я да тананика позната мелодия и после да пее: "Когато не си, не си. Не си цяла, а неуспяла. Ще паднеш и няма да станеш". Гласът ù е жесток и точен.

В ума ми се настанява картина – ярка на 3 метра от жарко божество. Стоя на голям пешеходен булевард и около мен хора, милиони. Те жужат, но аз чувам откъслечни думи. Развълнувани са, стресирани, забавляват се. Не съм самотна... Никога повече няма да се страхувам сама в тъмната стая. Оглеждам се, кожата ми е покрита с етикети, думите от огледалото. Като онези сънища, където осъзнаваш, че си гол... само че аз не сънувам. Всички хора ме зяпат, още не съм превъзмогнала тийн фазата, че всичко се върти около мен. Някои отвръщат очи, други ме съжаляват, но не отместват зоркия си поглед. Има хора, които се изчервяват от притеснение да не им се случи и на тях. Разбирам ги, и аз съм като тях. Но най-много хора ми се присмиват. За скромните си години съм видяла няколко вида. Едните сочат с пръст, това е от Средновековието, когато са изгаряли жените на клада. Други прикриват усмивката си с ръка, притеснени да не разкрият своята възвишеност и съвършенство като ренесансови творци. Но последният вид са най-подли. Те си шушукат, пишат си съобщения по смартфоните, коментират анонимно. Съвременността възвеличава Аза и неговата слава, но обожава наметалото на анонимността. Какво бих направил, ако съм невидим  – любима тема за есе на малките ученици. Общуването лице в лице е надценено, честността и милосърдието също.

Идва ми да се разплача, но не мога да покажа слабостта си. Тя е най-любимото нещо на зяпачите. Бузите ми се зачервяват и свеждам глава към съдбата си да бъда лузър. Никога да не махна етикетите, които ми лепват и ме определят. Винаги да се асоциирам с раните, провалите, но никога с успеха. Все да анализирам, но никога да не живея.

Поклащам глава и отново съм в идеално бялата си баня, която мирише на белина. Виждам я в огледалото с нейната всезнаеща и могъща усмивка. "Това е житейският урок за днес, анализирай го добре". Чух звънливия ù смях. Той отива на съвършеното ù лице, което не е създадено по златното сечение, а по правилото, че 2 грешки дават верен отговор. И въпреки това е зла и хладна. Може би това са грешките на нейния създател. "Знаеш, че не вярвам в душата. Под нивото ми на интелигентност е. Затова може би нямам такава". Чете ми мислите, няма нужда да говоря, не че има какво да кажа или пък на кого. Догади ми се, тя винаги получава каквото иска. "Оставям те. Спри да мислиш и се оправяй" .

Излязох от банята и извадих дрехите си за днес. Любимата ми бяла риза, запасана в черна пола с висока талия. Мисля, че се харесва. Чувам я от съседната стая: "Нима искаш да ти се вижда корема. Облечи нещо по-прикриващо, иначе ще отвратиш колегите си". Изпълнявам командите ù и обличам дрехи... такива, които да обезформят тялото ми и да са в унисон с личността ми – сиви.

Опитвам се бързо да изляза от апартамента и си пускам силно музиката. Прескачам тъжните песни и се чувствам добре – животът е пред мен и винаги може да се промени. На съседна седалка в метрото момиче и момче ме гледат и се смеят. "Трябва да отслабна, казва момичето", а момчето отговаря "Нямаш нужда, не си като нея". Слънчевите очила прикриват очите ми, пълни със сълзи. Казват, че най-много боли, когато те нарани близък. По принцип съм съгласна, но в момента твърдението ми е чуждо. Винаги боли – може да отричаме, да плачем, да крещим, да отговорим, да отмъстим, но нищо от това няма значение. На тях не им пука за мен. На никого не му пука. В прозореца на влака я виждам с вирната глава: "Казах ти, не си за тук".

Изведнъж влакът спира рязко – някой се беше хвърлил на релсите. Аз нищо не видях, но въображението ми е много по-силно от зрението.

След тежкия работен ден се прибрах. Изгледах забавна комедия и няколко клипчета в любимия ми Youtube канал. Когато екранът на лаптопа ми изгасна, тъмнината влезе във всяко кътче на тялото ми. Легнах. Лилавото чудовище с огромните си черни очи излезе изпод леглото ми. Легна до мен. Стисна ме с големите си здрави космати ръце да не посмея да забравя за него; то поне не мисли как да ги обезкосмява. Тя дойде тихо, свали красивите си високи обувки и седна на ръба на леглото. Аз се засмях леко, като се замислих за иронията. Може да съм самотна, но никога не съм сама.