Мончо беше хубавец. Още от малък. Всички хубави мацки се надпреварваха да му бъдат гадже. Някои успяваха, някои си чакаха реда, но той беше с добра душа и рано или късно, обръщаше внимание и на пренебрегнатите. Така почти нямаше момиче да му бе мераклия и да не е опитало от прелестите, дарени му "отгоре" на тоя симпатяга. Лесно му беше на Мончо. Животът му се провираше по възможно най-безпрепятствените пътечки. И колкото повече порастваше и възмъжаваше, толкова по-хубав ставаше. Че и още по-лесно му беше. И поради тая причина, зор си не даваше. За нищо. Нито за работа, нито за учене. Достатъчно беше да се понатъкми, да се позареши, да лепне оная мазна усмивка - така и успех в училище позакърпваше, и свястна работа намираше. Ама не знае езици, няма технически познания, оскъдна обща култура - че какво? Това пречи ли да бъде на корицата на модно списание за мъжка мода? Или на някой билборд с реклама за гел за коса или паста за зъби? Че дори и представително лице на някоя мижава политическа партия! Хубаво, че Мончо беше осъзнал донякъде, че силата му е във визията и не съвсем в речника. Затова, повече се хилеше и малко говореше. И това вършеше прекрасна работа. На няколко пъти се беше "отпускал" на приказка, след което се налагаше да сменя работата. Така че, може да се каже, че и тарикат беше. Лесно е да си красив и глупав, ама не а лесно да го разбереш. Но Монти вече го беше научил. И си кибичеше все на гребена на вълната и си му беше хубаво. Вървеше си му живота на Мончо, но неумолимо си вървяха и годинките. Не че погрозняваше или нещо такова. Не-е! От ден на ден като че ли все по-привлекателен ставаше за жените в различна възраст, но... с тая слава на свободен красавец не можеше (а като че ли и не искаше) да завърти и някоя по-сериозна връзка. Дойде време такова, в което почти изцяло осъществяваше "похожденията" си само с омъжени дами. И трябваше да се съобразява с време, място, обстановка и тем подобни. То, не че нещо - нищо, само дето с такива жени не можеш да се покажеш навсякъде. И в повечето случаи, хубавецът прекарваше вечерите си по баровете в мъжка компания, с приятели. А ако имаше нещо "уредено", допиваше си питието, захилваше се, смигваше на компанията и самодоволно, уж тихо, но така, че да чуят всички, казваше: "Братлета, нема начин! Тря'а да да свърша една чужда работа!" И запрашваше към поредната бройка. В последната му работа, в една фирма, за производство на мъжко бельо, Мончо беше хвърлил окото на една новопостъпила техноложка. Разликата в подчерепния потенциал на двамата беше доста ясно изразена, но това не пречеше на мерака му. Започна да се усуква, като тиква-коравка на плет наш Монти, но все нещо удряше на камък. А "парчето" си струваше усилията. Запретна се той, започна да вади от ръкавите скритите козове и не мислеше да спира, докато не стане неговата. По едно време му се стори, че "почвата омеква" и нещата отиват към логична развръзка. Дали беше така?
  Поредна вечер с компания в кварталния бар. Мончо се беше изтупал, като екшън-актьор пред номинации за "Златната малинка". Седеше небрежно подпрян на облегалката на мекия диван, посръбваше ром с кола и чакаше да дойде уговорения час. Мъжете от компанията го подкачаха:
 - К'во си се дегизирал като каубой, бе Мончо? Пак ли ще хвърляш ласото?
 - Тая "чужда работа" ще го затрие, ама де да видим! - подхвърли друг.
 - Абе, да не го завари някой път "работника", дето му върши работата, че тогава вече му е спукана работата! - изсмя се трети.
 - Смейте се вие, ама тука вече си има сериозна работа. От тая вечер вдигам летвата поне с два пункта нагоре! - самодоволно процеди свалячът. - 'Айде, останете си със здраве, пък утре ще се видим. Отивам работа да върша! Тежка работа!
  И беше прав. Работата беше сериозна. Техноложката си беше друга категория. Изпипана отвсякъде. И не на последно място - жена с опит. Омъжена естествено. Не и беше за пръв път да приема неутолимия мъжки мерак. Беше опитала, да откаже, да покаже, че е сериозна жена и че държи на семейството си, но... как да устои на досадния Мончо. Нямаше как! И разбра, че единственият изход от ситуацията, е да приеме. Така и стана. Срещата бе уредена в един изискан и дискретен ресторант, в по-далечен квартал. Мончо беше пристигнал пръв и беше се настанил в сепарето. След десетина минути пристигна и "завоеванието" му. Той стана и галантно я посрещна, след което кавалерски я настани на масата. Вечерята премина криво-ляво прилично, с разменени около десетина изречения. Може да се каже, че всичко беше наред. И като приключиха с ритуала, дамата каза:
 - Беше наистина приятно, но е време да си вървя!
 - Какво-о? - изстена Монти. Как така, време е да си вървиш? Ами сега следва най-интересното.
 - Сигурна съм! - каза техноложката с въздишка и някак си примирено.
 - Е, така де! Запазил съм една стая в едно мотелче.
 - Да тръгваме тогава! - вече съвсем решително отсече дамата.
Леко, но приятно учуден, Мончо скочи от мястото си, изкавалерства за последен път и се отправиха към колата. Жената на няколко метра пред возилото спря, погледна в очите красавеца и рязко го попита:
 - Сигурен ли си в това, което правиш?
 - Абсолютно! - още по-учуден отпреди малко, изрече Монтини.
 - И аз! - бяха предпоследните думи на красивата техноложка.
...............................................................

 Компанията на Мончо допиваше последните си питиета в бара, когато телефонът на един от мъжете иззвъня. Човекът го взе и учудено погледна към него, после към компанията.
 - А, Мончо! Много бързо е свършил работата тая вечер! - и долепи телефона до ухото си. В следващия момент се проведе следният разговор: - А? К'во? Къде си, бе?
След което трима от тях взеха едно такси и отидоха на посочените координати. А там!? Грозно! Тъжно! Жалко! Мончо седеше някак изкривен до предната гума на колата си, раздърпан, опърпан и безпомощен. Извадена ключица на дясната ръка, изкълчени пръсти, скъсано сухожилие на левия крак, раздрана и кървяща възглавничка на лявото ухо.
 - К'во стана, бе човек? Кой ти направи това? - питаха приятелите.
 - Не питайте! Не разбрах и аз! Последно помня, че оная ми каза да се наведа, за да ми каже нещо на ушенце.
 - Ъ? И к'во ти каза?
 - Едни глупости, за нещо бразилско и някакви джиу джици. И после... не  разбрах какво става. О-ох, боли ме всичко!
 На сутринта, телефонът на Мончо звънеше на пожар. Събуди се той и видя, че не у дома си, а в квартирата на един от компанията му.
 - Вдигай тоя телефон бе, изтръпна ми главата! - каза човекът от другото легло.
 - Не мога да си помръдна ръцете. Вдигни го ти, моля ти се и кажи, че няма да ходя днес на работа.
С досада човекът вдигна телефона и след като чу въпроса отсреща, учтиво отговори:
 - Мончо в момента го няма, понеже снощи отиде да върши една чужда работа, но се оказа, че и едни други хора са намислили да свършат някоя чужда работа, та сега не може дойде на работа. Абе, общо взето, е в болница.
 - ................................!!!!!!
 - Да де, да! И без това, каза, че напуска!
Ами да! Не лесно да се работи ангария! Още повече, когато работодателят не иска, нали?...