Има истории, които докосват сърцето. Истории, които се запечатват толкова дълбоко в съзнанието, че дори времето не е способно да ги отмие. Аз помня една такава история. През годините съм я разказвал на толкова много хора, че тя ще живее още дълго. Разказвах я винаги с трепет, с вълнение, защото ме вдъхновяваше. Тази история ме караше да вярвам, че мечтите се сбъдват, че когато желаеш нещо много силно, нищо не може да те спре да го постигнеш. Дори войната.
Когато бях малък, обичах да сядам в скута на дядо и да го слушам, докато ми разказва някоя история. Той беше като една дебела книга с приказки, които никога не се повтаряха. Но понякога исках да отворя на вече познати за мен страници и да препрочета отново някоя история, която се е превърнала в любима за мен.
- Какво искаш да ти разкажа днес, Джон? - питаше ме той, поклащайки се на люлеещия се стол, държейки ме в скута си.
- Историята за цигуларя – казвах с блеснали очи.
- Но ти си я чувал вече десетки пъти.
- Искам пак, дядо. Моля те ...