В стаята беше притъмнено от спуснатите щори, само така можеше да се избегнат парещите лъчи на следобедното юлско слънце. Жената, около шестдесетте, лежеше на двойно легло в спалнята и говореше. Завита с тънко памучно одеяло, въпреки горещината. Въздухът – сладникав и спарен, миришеше на лекарства, сякаш отдавна никой не бе проветрявал. На нощното шкафче имаше пръснати няколко блистера с хапчета.
- Наде, хайде, мила да си изпиеш лекарството – мъжът до нея я подкани
внимателно и нежно.
- Чакай, малко, Деньо! Искам да поговорим, че после пак ще се унеса. Не, че
имаме кой знай какво да си кажем ... след четирдесет и две години брак. Хи -хи! Спомняш ли си, когато излизахме от ритуалната зала и ме носеше на ръце, какво ти прошепна твоята майка: „Синко, не се напъвай много, утре ще ти стъпи на врата!“ И така стана. Стъпих ти така, че не посмя да погледнеш настрани, нито веднъж. Ама, колко предвидлива жена беше. Все гледаше да те предпази. Сигурна съм, че ако в този момент бе тук, пак щеше да изръси нещо подобно. Хи-хи! – когато се смееше очите ѝ се затваряха като две цепки, а двете бузи се украсяваха с трапчинки. Кожата на лицето беше опъната, но бледожълта, а щом спря да се усмихва се забелязаха очите – светли с неопределен цвят. Докато говореше оправяше гънките на одеалото. Имаше пухкави ръце, като неделните мекички, които приготвяше всяка седмица. В краищата на дебелите пръсти, вместо кокалчета се виждаха малки ямки. Замълча за миг, колкото да си пооправи косата, наскоро боядисана в тъмен махагон, но не особено старателно, защото на места се показваха издайнически бели косми.
- Наде, почини си малко, днес много говориш! А и тези твои шеги, така не се
свършиха.
- Деньо, после ще почивам. Слушай, наумила съм си да уплаша смъртта с моя
смях. Докато се смея, няма да припари.
- Ех, Наде, корава душа имаш. Как не изохка ни веднъж? Лекарите ти даваха
месец живот, а ти след шест месеца пак се смееш!
- Ти, Деньо, нали видя колко знаят лекарите? Скоро ще си отида от този
свят. Обади ли се на Донито? – той кимна, а тя продължи – Сигурно зетят пак мърмори: „ Майка ти с нейните непрестанни анекдоти, пак е решила да се пошегува.“
- Казах ѝ Наде, че снощи никак не беше добре. Да побързат!
- Да побързат, ама не много, нали? Та скоро ще си отида от този свят, да не
хукнеш подир някоя фуста! Ще се обърна в гроба, така да знаеш!
- Наде, не говори така! Какви фусти? – мъжът държеше нейните ръце и я гледаше с толкова любов.
- Абе, аз да кажа, че знам ли? Стар боклук като се запали, няма угасяне! Хи-хи!
Искам да ми обещаеш нещо? – Денчо кимна и тя продължи – Да се грижиш за моето цвете в банята! Хайде, сега иди ми донеси малко сок, че ми залепна устата!
Мъжът ѝ стана и отиде в кухнята, без да се мае. След малко се върна, но като я видя извика:
- Наде-е-е! - изпусна чашата, хвърли се върху нея и заплака.
Усмивката още стоеше на нейното лице. Не можа да победи смъртта, но все пак
успя да ѝ се надсмее.
Погребението и първите няколко дни минаха като на сън. После всичко утихна. Донка и зетят се прибраха в Бургас. Деньо остана самичък. Сам със спомените и болката. Улавяше, че наум разговаря със своята жена. Забрави да се храни, да спи. Запусна се, чорлав и брадясал, не приличаше на себе си. Дъщеря му не искаше да го оставя сам, но след като категорично отказа да се премести при тях, звънеше по няколко пъти на ден. Тя беше единствената връзка със света.
Тази вечер пак се обади.
- Тате, здравей, какво правиш? Вечеря ли?
- Сега ще хапна нещо набързо – отговори машинално.
- Не набързо, ще извадиш буркана с курбана в хладилника. Ще го стоплиш и се
навечеряй!
- Добре, Доне, добре! Хайде, ще те послушам! Хубава вечер!
- Лека вечер, тате!
Денчо сложи тенджерката с курбан на котлона и докато чакаше да се стопли си
наля една чаша с ракия. Алкохолът не го влечеше, но последната седмица няколко пъти посяга към шишето в хладилника. Някаква утеха беше. Забравяше за мъката и можеше да заспи. Имаше и хапчета за сън, но до тях тези дни не стигна. Пресуши чашата, после наля още една и още една. Курбанът замръзна наново.
- Наде, за какво да живея? Ще взема да дойда при теб! Не мога така!
Тръгна залитайки към банята. Там в шкафчето държеше Neodorm (лекарството срещу безсъние). Отвори флакончето и напълни шепата си с хапчета. В последния миг преди да ги глътне, погледа му падна върху цветето на перваза. Драцената имаше голо стъбло и красиви продълговати листа – тъмнозелени в средата, а по края като кант светлозелено. Спомни си умоляващите очи на жена си и върна хапчетата във флакончето. Поля цветето, после се върна в кухнята. Стопли отново курбана и хапна. След това си легна.
От този ден нататък, нито веднъж не си наля ракия. Не забрави за обещанието, което даде на жена си. В продължение на пет години редовно поливаше растението.
Решението за продажба на къщата беше на Донка, но и той самият го искаше. Омръзна му самотата. А покрай дъщеря си и внуците, щеше да се чувства по-добре. Обичаше дома си, в него преминаха най-хубавите им години. Ала напоследък му ставаше все по-трудно да поддържа голямата къща. За това се съгласи.
Днес трябваше да изнесат последните багажи и да предадат ключовете на купувачите – младо семейство с едно момченце. Деньо най-накрая взе семейния албум, едно куфарче с инструменти и цветето. Занесе ги до колата и ги подаде на зетя, да ги сложи в багажника. Докато наместваше саксията, той опипа листата и каза на жена си:
- Доне, ама това цвете е изкуствено! Ех, бабо!
В първия миг тримата се гледаха в недоумение. После едновременно прихнаха да
се смеят. Разбираха, че това беше нейната последна шега.
Преди да се качи в колата старецът прошепна:
- Наде, не можа да надвиеш Смъртта, но все пак победи Живота.
© Светлан Тонев Все права защищены