Цветето, което цъфтеше само нощем 22
Произведение от няколко части към първа част
Гледаше танцуващите снежинки под лампата на пътя. Те не предполагаха, че несправедливостта съществува. Поглеждаше вратата, която също не знаеше, че преди малко ще е способна да причинява болка, докато се затваря. Стъпките му –отекващи, скърцащи в снега. Отиващи си стъпки. Сковаваше я страх. Цепениците в печката не пукаха вече така силно. Светлината угасваше. Постепенно я обземаше паника.Червената традиционна рокля от прастари времена, за която се шегуваше, и която тя лично простря над пукащата печка, сега я гледаше кротко като силует, изрязан от близкото минало. Нямаше никаква пижама. Рокля беше.
Допреди вратата да се затвори тя се усещаше силна в прегръдките му, здрава беше, когато затваряше с обич раните на челото ѝ. Когато завивките бяха още топли, когато се раждаше с вик под пръстите му. Нищо не можеше да я угаси. Беше способна да спре лавина с крехкото си тяло. Все още чуваше неговите стонове като откъсващи се жълти глухарчета. Глухарчета скъсани от душата ѝ.
Червеното огънче в печката играеше. Пропиваше топлият въздух миризмата на кардамон от джезвето. Така миришеше тази сутрин около 3 часа стаята. Така ухаеше нейното въртене в омая. Неговото събуждане. Така миришеха вероятно и дрехите му сега, докато небето ръсеше раменето му с пудра захар.
– Ще те науча да ми правиш същото кафе – беше казал той, когато тя се опита да отгатне непознатия аромат.
Усмивка. Ставаше ѝ тъжно. После отново се смееше. Раните трудно заздравяваха. Той ги усещаше под сухите си устни, така както долавяше нейните страхове, а тя намираше начин да не го тревожи. Превърташе се бавно. Беше акробатка на трапец. Доверието в погледа му. Захващането. Тежестта. Преплитането на пръстите. Здържането, увисването, дишането.
– Баба ми ставаше всяка божа сутрин в пет часа, за да приготвя на дядо кафе с леблебия. А после го изпращаше на работа.
– Наистина ли? – чуваше го да пита той, опрял устни в нейното рамо.
– Да. Но никога не ѝ благодареше.
– Хм! И ти ще трябва да правиш като баба си, ако искаш да не спирам да ходя на работа. Ще те взимам на вратата в обятията си и ще казвам: Принцесо моя, благодаря Ви, че бяхте така добра да направите моето сутрешно кафе.
– С колко захар го пиеш? – сети се изведнъж.
– С една целувка.
Тя му я лепна.
– Твоята целувка е като кубче захар в горчивия ми ден.
– Ами ако не съм съгласна?
– С кое?
– Да стана като баба ми и да ти правя кафе всяка сутрин?
– Ако не си съгласна, ще се наложи да не ходя на работа. Ще те мажа с мед, няма да има какво да ядем, няма да има какво да ни събуди и ще изсъхнем като маслинови клонки. Само очите ни ще се виждат : Уааа! – изскочи изпод чаршафа и я обхвана в още по-силна прегръдка. Надя се изкиска, а после притихна, усещайки топлия дъх до бузата си, който продължаваше да нарежда:
– Хората ще започнат да разказват страшни истории за нас. Това ли искаш да стане, като не ми правиш кафе, а? – ухапа я по врата.
– Не, естествено.
Неестествено. Така се чувстваше без него. Обеща му да остане и да го чака. На сутринта светлината щеше да я порази, а кожата ѝ щеше да стане грапава като кора на дърво. Дори птиците нямаше да искат да кацнат там.
– Изчакай ме да се върна. Не се страхувай, ще отидем заедно.
– Не, аз сама ще им кажа. Ти...
– Шшш.. – той я целуна..
– Аз ка...
– Шшш... – после пак долепи устни.
– Ще...
– Шшшшшшшш ... – и пак.
Тя се опитваше да опровергае идващото, и при всяко отваряне на устата й, той я запушваше с целувка.
– Какво да им кажа?
– Замълчи за малко!
– Не мога. Теб не те ли е страх?
– Страшно е единствено в главата ти.
– Не познаваш баща ми!
– Ако се страхуваш толкова от баща ти, не го прави. Ще се крием като мишки, ще се преструвам, че не те познавам, ти ще се правиш, че не ме виждаш. А напролет мога дори да допостроя оградата ти... Съгласна ли си?
– Защо говориш така?
– А как?
– Ще си отида тогава.
– Върви, щом искаш... Ти все си отиваш.
Насим замълча. Мислеше и още истини да ѝ каже, но тя притихна. Укроти се. Не я разбираше. Само я усещаше. Говореше лъжи. Найдена говореше против волята си. Тя знаеше това. Така, както би говорило едно страхливо дете, хванато в беля.
Тя го докосна. Хвана ръката му и я сложи на устните си. Гледаше го през отблясъците на свещта. После бавно започна да го обсипва с целувки. Целуваше един по един пръстите му, после дланта и китката, притисна глава в гръдтта му.
Болезненост от твърде много нежност. Това беше. Не знаеше какво друго може да бъде. Вътре в него постепенно се беше препълнило. Заливаше го само с поглед. Той я погали. Очите ѝ бяха мокри.
– Защо плачеш сега? Ела. Тихо, тихо, момичето ми. Сълзите са скъпоценни.
– Ще плачеш само от радост, чу ли?! Чуваш ли...
Не от радост танцуваха тези снежинки под лампата. Танцуваха, защото нямаха време. Играеха все по-красиво, все по-диво се завъртаха, защото топлата земя ги зовеше. Нямаха време. И не една с друга се надиграваха. Надиграваха смъртта.
– Хайде, пак! Хайде!
Насим пресичаше главния път, скърцаха обувките му, а гласчето зънкаше като от капан за сънища. "Хайде, люби ме пак."
– Защо си се мъчил да сечеш маслината?
Баща му стоеше пред него със свъсени вежди. Момчето обичаше това дръвче. Играеше си около него, чак докато въздуха се изпълнеше с тръпчивия аромат на ожъната пшеница, а небето хлопнеше отгоре с тъмните си очертания като порта. Порта към друг свят. Свят на сънища. Той пусна брадвата в краката си.
– Мечтите не трябва да се режат като мъртва плът, момчето ми! Лекувай всяка мечта, грижи се за нея и тя ще ти се отблагодари.
Така говореше баща му, докато го галеше с коравите си пръсти, а после хвърляше семената на пшеницата в сухата земя. Той пееше молебен за дъжд на килимчето си по няколко пъти на ден, призовавайки милостта на Аллах. Молитвите му бяха сълзи и, когато падаха в душата на Насим, тя се пропукваше заедно със семето в земята. Какъв ли съвет би му дал в този момент? Искаше му се да го пита веднага. Какво да правя сега, татко?
Сестра ѝ го беше описала като жертвоприношение, разделящо жената на две половини. Едната половина взимал първият мъж, когато я обладавал, а другата оставала да кънти в празното пространство като ехо. Първият мъж винаги е най-неподходящият, да знаеш. Жената е прецакана във всяко отношение. Това е то. Затова, Луничке, като дойде време, бъди готова за най-неочакваното.
Да... най-неочакваното. За това беше права. Не очакваше, че докато лежи отмаляла от щастие и си спомня властта му, по тялото ѝ ще пробягват тръпки. Стомахът ѝ ще се свива, докато не стане колкото зрънце царевица и ще усеща мириса на мъжката му пот, като изключителен мускус. Това беше ненормално.
Ненормалността имаше склонност да се проявява в най-тихите и нормални хора. Тих и пухкав беше снежецът, полепващ по лицето на Насим. Все още устата му беше пресъхнала и гореща. Вкусваше влажните ѝ устни, щръкналите ѝ зърна и я обладаваше отново. Изстискваше капчици нежност от нейната голота. Утоляваше жаждата си. Сладостта се разливаше в жилите с грохот на пълноводна река. Заливаше тази река, под вода ги потапяше, а не можеше да ги угаси. Само неговата воля. Волята на огъня. Танцът на два огъня. Огънят на живота й. Светлината на нощите му. Порастваше в очите му. Изгаряше в тях. Плачеше в тях, молеше се в тях.
Тя разтвори уста за вик.Той я обгърна нежно. Милостиви думи като меки сатенени завивки по сетивата им. Ухаеха на сини цветя. Просторът в новия му свят. Не гледаше в очите на Надя. Направо в душата ѝ гледаше. Топлите гърди на момичето целуваше. Галеше туптящото ѝ тяло. Извивките на невинния, насипан със сняг път се сливаха с отчаянието на красотата. Обля го студенината на вятъра.
Насим отключи вратата на баничарницата и я блъсна след себе си.
Блъсна я, точно когато червеният женски силует стъпваше внимателно в същите стъпки наобратно. Тишината беше ембрион. За миг ѝ хрумна, че стъпките приличат на прободни рани. Прободни рани в сърцето на нейния баща.
Врекох се без пръстен и без свещеник, тате. Но с радост се врекох. Пред снега се врекох, тате! Пред планината! Оставих се на пустинния мъж, отдадох му се с цялото си сърце и душа. На Камиларя, както ти го наричаш, на Индиана Джоунс, на Черния! Сега имаш причина да го мразиш още повече. А аз още повече да го обичам.
Тя се покатери по тухлите със свито сърце, а когато тупването от скока се разстели по земята, Надя погледна през рамо планината.
(следва)
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Силвия Илиева Все права защищены