Гледаше танцуващите снежинки под лампата на пътя. Те не предполагаха, че несправедливостта съществува. Поглеждаше вратата, която също не знаеше, че преди малко ще е способна да причинява болка, докато се затваря. Стъпките му –отекващи, скърцащи в снега. Отиващи си стъпки. Сковаваше я страх. Цепениците в печката не пукаха вече така силно. Светлината угасваше. Постепенно я обземаше паника.Червената традиционна рокля от прастари времена, за която се шегуваше, и която тя лично простря над пукащата печка, сега я гледаше кротко като силует, изрязан от близкото минало. Нямаше никаква пижама. Рокля беше.
Допреди вратата да се затвори тя се усещаше силна в прегръдките му, здрава беше, когато затваряше с обич раните на челото ѝ. Когато завивките бяха още топли, когато се раждаше с вик под пръстите му. Нищо не можеше да я угаси. Беше способна да спре лавина с крехкото си тяло. Все още чуваше неговите стонове като откъсващи се жълти глухарчета. Глухарчета скъсани от душата ѝ.
Червеното огънче в пе ...