На другия ден, редом до арабина стъпваше едра, червеникава кобила. От пръв поглед я хареса – висока, лъскава, с хубав меден косъм, с бляскави очи и жив поглед. Личеше си, че хубаво е гледана, дори не се сети да прави пазарлък със собственика ѝ.
Веднага се разчу от двата края на реката – Насим купил кон, от веселото село го докарал, там ония карали колите си на зиг-заг, никога не изтрезнявали, а стоката им била същата като тях. Били страшни шегаджии, затова и кобилата се казвала Алтафина.
Старите одобряваха, а на младите им беше, и чудно, и смешно. Беда! Беда! Арабинът се връща с коня си от работа. Все пак това се случваше през 2000-та година, когато товареха каруците за музейни експонати, чорбаджиите вече караха нови мерцедеси, всеки втори млад мъж имаше собствена западна кола, а всеки трети мечтаеше родителите да му купят такава. Арабинът пък водеше кобила за повод. И така уверено и тежко пристъпяше тя до него, сякаш не някакво си едро животно удряше земята с подкови, а цяла една исто ...