Цветето, което цъфтеше само нощем 8
Произведение от няколко части « към първа част
На другия ден, редом до арабина стъпваше едра, червеникава кобила. От пръв поглед я хареса – висока, лъскава, с хубав меден косъм, с бляскави очи и жив поглед. Личеше си, че хубаво е гледана, дори не се сети да прави пазарлък със собственика ѝ.
Веднага се разчу от двата края на реката – Насим купил кон, от веселото село го докарал, там ония карали колите си на зиг-заг, никога не изтрезнявали, а стоката им била същата като тях. Били страшни шегаджии, затова и кобилата се казвала Алтафина.
Старите одобряваха, а на младите им беше, и чудно, и смешно. Беда! Беда! Арабинът се връща с коня си от работа. Все пак това се случваше през 2000-та година, когато товареха каруците за музейни експонати, чорбаджиите вече караха нови мерцедеси, всеки втори млад мъж имаше собствена западна кола, а всеки трети мечтаеше родителите да му купят такава. Арабинът пък водеше кобила за повод. И така уверено и тежко пристъпяше тя до него, сякаш не някакво си едро животно удряше земята с подкови, а цяла една история, чиито поводи бяха свързани здраво за Насим, като несрязана пъпна връв.
***
Надя лежеше на леглото по бельо и се взираше в книгите и учебниците, наредени по рафтовете на шкафа. Чудеше се какъв е смисълът от тази литература, знания и открития, щом нито един доктор не посмя да ѝ отвори вратата на излизане и да ѝ каже: Живей, момиче! И това ще мине! Радвай се на слънцето! На живота!
Къде беше надеждата? Нали във всички книги се появяваше. Не беше ли кощунство нейната липса? И докога? Ето, беше минала година и половина. Рожденият ден наближаваше. Покрай ходене и лежане по болници, беше пропуснала една година в гимназията. С желание влезе в английската гимназия, имаше още две години и щеше да завърши. За другите следваше абитуриентски бал, после всеки щеше да хвръкне нанякъде, а от нея се искаше да гние жива. Очите ѝ се напълниха със сълзи. Тя се опита да ги задържи, но те рукнаха по страните. Ако трябваше цял живот да живее по този начин, както ѝ каза последния професор, то тя бе готова да жертва целостта на кожата си, на здравето си. О, да! Беше чела за подобен случай в едно списание. Пациентът бил американец и в началото, когато открили болестта, той също живеел в мрак. Но един ден си казал, че предпочита да умре, отколкото да продължи да води подобен живот. Помнеше снимката му – целият беше екипиран, само очите и зъбите му светеха, стоеше на върха на снежна планина, усмихваше се и вдишваше щастието си. В същия момент навън се чу шум. Найдена измъкна набързо една къса черна рокля на бели точици и се заслуша пред вратата на къщата. Телевизорът на родителите ѝ не се долавяше да говори. Беше вечеряла с майка си, а после я беше изпратила да си почива. Цвети защо не се беше отбила при нея тази вечер? Реши, че най вероятно е заспала и вече се сънува като булка.
Хладната трева обгърна босите крака. Тя пристъпи към акациите, докато луната разбутваше облаците пред себе си, изплувайки от тях, като жълта неотхапана ябълка. Залюляха се сенките на дърветата по бялата кожа на момичето. Искаше да се приближи още по-близо, но един трън от клона на акацията се заплете в косата ѝ и се наложи да го разплете, снишавайки се.
За първи път виждаше стопанската постройка на съседа да свети. Стана ѝ още по-любопитно, когато сянката му зашари в светлото прозорче. Беше зает, правеше нещо вътре. Дали пък не си беше купил крава? Представи си го как гони горкото животно с тояга из зеленчуковата градина, после си го визуализира клекнал до нея с кофа. Развеселиха я мислите, разсмя се, а след смеха изведнъж се почувства лека, хвърковата, без да разбира защо. Не го беше виждала от две вечери, а той беше отново там – занимаваше се с нещо. Но какво точно правеше? Повдигна се отново, оглеждайки осветената част на двора, но не откри нищо необичайно. Изведнъж си спомни думите на Цвети. Ами, да! В този момент сърцето ѝ отскочи и тя залегна. Беше глух удар. После звънък. Те се редуваха на откоси, засилваха се, утихваха за малко, а след всеки звук, тялото на Надя се пълнеше с адреналин. Съседът изглежда майстореше нещо в обора. Вятърът лъхна миризма, пропита със зелен хлад, но и с някакъв странен мускус. Спомни си топлия му дъх, гласът, ръцете му, внезапно роклята ѝ заподскача на вълни по бедрата. Успокои се, едва когато спря пред къщичката.
Цветята блестяха росни под лунните целувки. Найдена ги докосваше с върха на пръстите си, циниите се залюляваха в ярки отблясъци и пълнеха нейната душа със смисъл. Изпита вина, когато забеляза, че листата на някои от тях за започнали да пожълтяват. Но не изглеждаха неспасяеми. Можеше да поправи стореното. Мухъл не бяха хванали още, но ако продължаваше да накланя този воден часовник всяка нощ, докато се заслушва за стъпки и такава беда можеше да ги сполети. Тя намери парче сизал и се наведе да завърже едно по-високо цвете, падащо от тежестта на цветовете. Сети се внезапно за нещо и се усмихна едва, така както сънуващия се усмихва насън. Задуха вятър. Лунните игли все по силно бодяха облаците, а те се разпръскваха на далеч на парцали около месечината като огромен къдрав ореол. Надя напрегна слух. Дори щурците от лозата бяха заспали. Нощната тишина този път я смути. Беше станало твърде тихо. Не долови шума от съседа. Обърна се и не помръдна. Дори не си чу сърцето.
Той стоеше на няколко крачки от нея и също не помръдваше. Точно там на онази граница. С познатите къси панталони, светла тениска и скулесто лице. Гледаше я, така както мъж би гледал току-що изскочила на пътя му сърна, страхувайки се, че ако мръдне, тя ще побегне.
- Здравей – каза той. Беше откъслечна реч на мъж, в който се бият повече инстинкти, отколкото мисли.
- Здрасти – отвърна срещу него момичето, облечено в рокличка на бели точки, което пазеше дрехата си от вятъра.
- Исках да ти се извиня за онази нощ, сигурно много те изплаших. - Гласът му, както беше задраскал в тишината, изведнъж затихна. Беше готов на всичко, да я задържи поне за още пет минути. Внезапно пак задраска. – Получи се глупаво. Не трябваше да реагирам така. Не очаквах. - Искаше да каже още неща, но ги забрави, докато я гледаше. После попита:
- Много ли те изплаших?
Въпросът се разля на меки, плахи вълни. "Много ли те изплаших?" – се чу отново, но тя не отговори. Разглеждаше силуета му. От срещата им последния път беше изпратила петнайсет месечини. Една и съща луна, с различен облик всяка нощ. Но според Надя, не се сменяше само ликът на месечината. Образът ѝ изменяше всичко, до което се докоснеше. Сега и него заливаше със светлината си по различен начин. Беше тиха, вечно подвижна верига, никога не оставаща една и съща – нито пътеките в нея, нито хората, нито дори цветята, които веднъж се люлеха като сенки в душата ѝ, а друг път я озаряваха с пъстротата си.
- Кажи, сърдиш ли се? – попита съседът, когото беше окъпала с маркуча.
- Не, не се сърдя. Ще ида утре до леля Верка да ми лее куршум и ще ми мине.
- Може ли да дойда с теб до леля Верка? Аз също се изплаших – неочаквано се обади той.
На Надя ѝ стана смешно.
- Оо, нима?
- Да. Ти връхлетя изведнъж – вдигна ръцете арабина – бях заспал, видях бяла рокля, скочих, после…
- Надя се изкиска. Той я наблюдаваше. Вдървената стойка от преди малко описа елипса на бели точки. Косата ѝ хвръкна от вятъра, а лицето ѝ светна като парче луна. Луната го погледна.
- Говориш забавно – установи тя.
- Ти също си забавна. Тук ли живееш? - попита Насим, опитвайки се да задържи разговора.
- Живея, хм... – нацупи устни момичето. Тя сложи пръстче до брадичката си, замисляйки се за кратко. - Интересно казано. Да, тук. – посочи къщичката, правейки ѝ лек поклон. – Това ми е замъка и...
Тя притихна, защото видя, че той прескача плевелите на границата. Гласът на Надя беше звъннал в тялото му като капан за сънища. От онези, със звънчета, перца и дървени клечки. Приближаваше към нея. Обля я вълна от топъл страх, а въздуха ставаше гъст, скърцаше като памук. Той спря на една крачка и подаде ръката си.
- Приятно ми е да се запознаем. Казвам се Насим.
Надя несигурно протегна пръсти, изричайки цялото си име и в този момент срещна топлата длан на мъжа срещу нея. Арабинът я задържа, докато я гледаше в очите. Повтори нейното име с акцент. Надя пламна от вълнение. Той разбра и леко отпусна пръстите ѝ. Тя не ги дръпна. Сякаш искаше да разбере какво преминава през тях и затопля цялото ѝ тяло. Гледаше очите му, които се извиваха красиво като на птица с две жарки в средата и не можеше да си обясни: Как не изпитва страх от този мургав непознат мъж, а тъкмо обратното? Защо не я интересува, дали няма да се появи баща ѝ точно в този миг и да ѝ зашлеви един шамар?
- Найдена... – наруши покоя той.
- Да, Насим – белнаха се двете предни зъбчета.
- Не съм виждал по-красива жена от теб.
Надя се усмихна. Тя беше малка, но не и наивна. Знаеше, и от романите, и от сестра си, и от майка си, че така приказват мъжете, ако искат да завладеят една жена. Но странно, това банално изречение беше обляло нейната шия. Момичето пусна ръката на мъжа, сякаш за да върне властта си за малко. Насим се притесни, че ей сега ще му избяга, затова наруши покоя:
- Ела, искам да ти покажа нещо, дай ми ръка.
Надя го погледна. Тембърът на неговия глас звучеше така органично на Надя, сякаш не гласът му я викаше, а всяка частица в него. Надя не се и замисли. Дори, не сети да го попита: Къде? Само го докосна, топлината му я притегли и тя тръгна след него.
(следва)
© Силвия Илиева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря ти, Тоти. Беше удоволствие да го напиша. Дано да съм го предала. Благодаря ти за отзивите.
-
Не разбирам защо кафето ми винаги си чака цигарата. А аз - струйката дим. Дали тя усеща какво ми е в момента?
Вероятно, защото ту се отдръпва, ту се накланя към мен.
Като една истинска дама в живота.
Поздрави! Успех! -
Мари, Краси, благодаря ви много! Радостта е моя. Поздрави сърдечни.
-
Думите са като трънчета. Ще се закачи някое, ще одраска кожата, мислите, ще се скъса, защото е твое или ще се свие с острото навътре. Може и друг да го погали..така въздействат и твоите думи. Има толкова много цветя, които цъфтят нощем, а хората мислят, че всичко са видели
.. Приятно четене на тези, които още не са надникнали в тази поредица. С удоволствие, Силве -
Стилът ти на писане се откроява с такава чувственост, цветност и живост, че всяка дума пърха като литнала пеперуда пред очите на четящия. Не спирам да ти се възхищавам, Силви! Талантът ти е вече зрял и свети като шлифован диамант. Мога да те чета до задъхване, цяла нощ, докато просветлее навън и в душата ми, омагьосана от твоето можене! Браво, миличка!
-
Иржи, приятно е да чуя, че така си се почувствала. Едното име не съм го сменяла, но другото с една моя приятелка го избирахме от интернет, докато бяхме на плаж. Развесели ме с последното изречение. Повечето образи са от живота, но има и художествени краски. Благодаря ти много, че прочете и сподели впечатленията си. Хубава седмица ти желая!
Благодаря за любими. -
Много хубава част, развълнувах се като млада...Несравнима си в описание на моментите, Силве! Често използваш думи, изрази, да се чуди човек чула ли си ги или са собствено производство! Много ми допадна "вълна от топъл страх" и "въздухът ставаше сух и скърцаше като памук.." А за образите, които изграждаш, аз имам мое си правило- да ги оприличавам на познат герой от филм и ето моя прототип на Насим. беше главен герой от " Гордата Аси", мъжествен красавец, малко мургав...
-
Благодаря ти, Георги. Такава ми е идеята. Благодаря за любими.
-
Продэлжава да цъфти...
-
Благодаря, Жени.
-
Така се случва любов... Всичко е казано преди мен, Силви... И аз очаквам...
-
Благодаря, Петре!
Благодаря за любими. -
Ето това се казва любов и доверие,...без излишни въпроси и догадки.
Отново интересна част. -
Надюш, толкова се радвам! Благодаря. Гуш!
-
Е, искаше ми се да не свършва.
-
Лиде, много точно казано. С това рискувам по-предвидим сюжет, но възможностите ми са ограничени, заради героите. Благодаря ти много.
Зиг, благодаря ти, тази част я писах като кобила с писалка. Много спъната се чувствах, особено там на диалога, хиляда неща исках да предам, но половината ги изтрих, за да не отежняват текста. Имаше още за небето, луната, разни мисли, за терзанията, просто след нея щеше да хванеш или гората, или къра. Много ти благодаря, че ти е интересно, че ти е харесало и си отделил време.
Пепи, благодаря ти 💗. 🐎
Хубава вечер на всички, благодаря! -
Без_коментар 👏
-
Ееей, Силвеее! Свършиха ми думите вече да изразявам възхита и интерес!! Едно огромно браво от мен тогава, и с нетърпение очаквам да видя какво ще стане по-нататък! Много харесвам и двамата ти герои! 😊
-
Много добра атмосфера за развитие на действието създаваш. Продължавам да чета.
-
Благодаря ти много, Боре! Радостта е и моя!
-
Изчетох с огромен интерес всичките части на историята, но тази ми е любима. Вълшебна е срещата между Насим и Надя. Него си го представям много красив и добър, чак искам да съм на мястото на момичето. 😊 Дано любовта им да бъде така красива, както тази среща, но предусещам големи пречки! Очаквам продълженията както дете очаква приказка преди сън! 🌹
-
Благодаря ви, прекрасни момичета! Зарадвахте ме. 🙂
-
И тази част ми въздейства много силно, пишеш наситено, както е наситена и вечерта, залята от лунна светлина. И образите, така засищат желанието за четене. Поздравявам те Силвия, ти си уникална!
-
Силве! Удоволствието от разказаната среща беше голямо. Както и в предишните части, усетих всичко, все едно с мен се случва. Благодаря ти, мила за това изживяване. Може да звучи клиширано, но магьосница си!
-
Увлекателно пишеш, Силве.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
