/Една безименна история/

Имаше нещо в този ден. Странен и променлив, необичаен. Един горещ септември, но точно тази сутрин с много силен вятър. Такъв, че да се чудиш какво да облечеш. Тя, обаче не можеше да мисли за това, дали ще ѝ бъде топло или студено. Не се чувстваше добре, беше притисната от всичко, от работата, от  проблемите, свързани с фалиралия ѝ бизнес, от самотата ..., от миналото си. Не харесваше себе си, болезнено! Нищо не беше както преди, нито тялото ѝ, нито косата ѝ, нито погледа ѝ.

Облече черна, леко вталена рокля без ръкави. Не изпитваше нужда да се погледне в огледалото. Знаеше, че онази, която щеше да види там, тя просто не приличаше на нея. 

Сложи късо дънково якенце с ръкави до лактите и едни фини сандали на ток. Никога не излизаше без молив за очи и червило. Обратното би било знак за ..., истински край!

Въздухът беше свеж, а вярърът доста студен и неприятен, кожата по голите ѝ крака настръхна. Обичаше да ѝ е леко хладно, това запазваше енергията ѝ жива. 

Вървеше без да забелязва никого. Нито искаше някой да забелязва нея. Просто трябваше да свърши с тези документални подробности, които я ужасяваха. Искаше въздух, искаше свобода. Искаше да скъса с миналото си и с всичко свързано с него.

Имаше среща със служителка на счетоводната къща, която доскоро ползваше, но се раздели с невероятен скандал и неустойки.

Трябваше да получи от нея последните досиета. Момичето беше доста грубо и очевидно добре инструктирано. Предаде ѝ два дебели класьора и даже не се задържа, за да ѝ даде възможност да прегледа съдържанието им. 

Остана сама на масата в малкото заведение. Доста често ѝ се случваше да остава сама. Потъваше в мислите си без да се усети, с часове.

Гледаха я! Дори сега, когато тя беше сложила всякакви бариери към обкръжаващия свят. Гледаха я! Днес нещо се случваше! Всичките тези хора, с които се разминаваше търсеха погледа ѝ. Имаше още три часа до срещата със служителя, назначил проверка на фирмата ѝ. 

Не искаше да се прибира, за да се върне отново тук. Струваше ѝ се безсмислено. Реши да изчака в градинката пред зданието. Имаше много хора по затворения за движение булевард. Тя седна на една пейка и се молеше слънчицето да се върне, защото усещаше студения вятър неприятно. Остана така замислена, докато силуетите се разминаваха пред очите ѝ. Беше шарено, имаше всичко, различни хора, различни възрасти. Опитваха се да я заговорят. Това, обаче беше трудна мисия. 

Срещата ѝ мина по-добре отколкото си бе представяла. Отдъхна си. Всичко приключи на този етап. Нямаше да бъдат налагани санкции срещу неработещата ѝ от години фирма. Почувства се слаба и изтощена. Искаше само да се прибере и да забрави, всичко да забрави. Сега вече ѝ оставаше само едно нещо, да посрещне рождения си ден след  само дванадесет часа. 

Вървеше бавно към вкъщи с двете тежки папки в ръка. Времето учудващо се затопли. Вятърът изчезна. Чувстваше се уморена, но краката ѝ съвсем обратното - бяха леки, стъпваше безшумно на тънките токчета, разбира се не остана незабелязана от по-разгорещените господа, излезли на въздух в малкия парк близо до дома ѝ.

Тогава го видя. Отдалече! 

Той стоеше върху велосипеда си без да се движи и някак странно, все едно е сам сред нищото. Това я озадачи до краен предел. Не спираше да гледа в него, очите ѝ го разкъсваха. Приближаваше, но беше забравила присъщата ѝ дискретност, не можеше да се възспре! Привличаше я по невероятно силен начин. Някак разсеяно той обърна глава и се загледа в очите ѝ. Погледите им се засякоха за една цяла вечност в секунда. 

Висок със здраво, добре оформено тяло и широки рамене. Как да не ти омалеят коленете. Трябваше да извие глава точно, когато го подминаваше, искаше да види това лице. Остана зад гърба ѝ. Все така неподвижен. 

Тя усещаше как краката ѝ вървят, а душата ѝ иска да се обърне и да затича наобратно. Стъпваше енергично, но го усещаше, зад нея, знаеше, че гледа тялото ѝ как се отдалечава. Тогава чу, колелото, гумите му и специфичният звук, който не можеше да обърка, особено сега в този момент. Приближаваше се. Отново времето се извиваше с измамна разтегливост. Тези секунди сякаш бяха нужни, за да се изминат километри. Подмина я, твърде близо, нарочно близо. Тя потръпна, цялото ѝ тяло пожела да го последва. "Къде отиваше?" 

- "Колко си глупава, въобразяваш си! Иска ти се да те е забелязал"

Дробовете ѝ шумно поемаха противоречивите емоции! "И все пак той я погледна, сигурна беше. Дискретно, но я гледаше, да гледаше я. Искаше ѝ се да изскимти от обзелото я внезапно удоволствие. Гледаше го как се отдалечава и смалява и..., поиска да го достигне, не искаше да изпуска този толкова случаен мъж. Усети го. Чудовищна тръпка! Нямаше как да е въображаема илюзия. Тогава сърцето ѝ почти се преобърна. Видя го как спира, обръща обратно и тръгва към нея, все по близо, очите им непомръдващи. Като в просъница и с неестествена скорост видя как гумата на колелото спира на сантиметри от краката ѝ. Беше пред нея. От неописуемото вълнение не успя да го разгледа, усещаше само хладен полъх, ухаеше божествено. Цялата ѝ мисъл се зае да разнищва тази незначителна подробност, как е възможно да запази тази свежест след каране на колело в топлия ден. Чудеше се как е възможно, опиваше се да намери логично обяснение. 

- Здравей - сепна се това беше неговия глас. 

- Здравей - сякаш някой друг изрече през нейните уста. 

- Не можах да те подмина, изглеждаш уникално, може ли? той взе ръката ѝ и я целуна.

Тя вече изобщо не беше в тялото си. По необясним начин видя цялата тази ситуация някак си отгоре, тя и той, алеите, смаяните хора край тях, на забавен каданс ръката ѝ прилепваща се към устните му. Топлота. Жива река се разля по тялото ѝ. Имаше някой, да наоколо някой гледаше в тях. Спомни си тази физиономия по-късно.

- Благодаря, аз...!

- Довиждане принцесо, благодаря, че ми позволи да те докосна!

"Не, тръгваше си. Той си тръгваше!" Искаше да го спре. Той обърна колелото погледна я още веднъж, усмихна се и отнесе сърцето ѝ с жест на целувка с ръка. 

Усети се на ръба на свлачище, което я повлича. Непоносима топлина подпали тялото ѝ, шията ѝ, бузите ѝ. "Къде отиваше?" "Мога ли да го достигна". Тотално безсилна да се спре тя тръгна след него, за да гледа как той се изплъзва от очите ѝ. Все по далече, все по-невидим, все по-илюзорен. 

Гадното ѝ съзнание се измъкна от прикритието си, за да забие в нея ужасяващо убиващ въпрос - "Страшно си наивна" "Точно за теб ли ще се спре" "Нима вярваш, че ще се върне". 

Тя го срита с малките си токчета. 

"Знам и ще го чакам"

Вървеше с изпъната шия и вдигната глава, с болезнено търсещи очи някъде напред сред фигури, които не искаше и да знае. Надеждата ѝ се изплъзваше, дъхът ѝ прескачаше. Вече не го виждаше никъде напред. Нямаше го. 

Този въпрос не ѝ даваше мира. "Ако не беше истинско, защо изобщо спря, защо целуна ръката ѝ, защо я подмина и после се върна за нея?" "Той беше красив, млад, по-млад от нея, с изскрящо бели зъби, открадваща въздишки усмивка и убийствено мъжествен." Тя - уморена от самотата жена, с осанка, на някогашна красавица".

Достигна края на тротоара пред блока, в който живееше. Отдавна вече изгуби дирята му. Но краката ѝ спряха като заковани на ъгъла. Последната точка, от която можеше да го види, когато...,ако се върне. Контролираше дишането с големи порции дълбоки вдишвания. Гледаше неотлъчно натам и не даваше на кокебанието да я завладее. Чакаше! 

Колко дълго? Никога не успя да прецени колко време мина?

Видя го! Над другите! Връщаше се за нея!

Сега вече силите я напуснаха. Раздробяваща мускулите ѝ тръпка безмилостно дъвчеше тялото, което изпадна в най-необяснимата с думи безтегловност. Действието се развиваше в нереален темп. Приближи се, усмихнат, дяволски чаровен, пристрастяващ!

Спря пред нея и стъпи със здравите си крака на земята, като все още седеше на колелото си. Не спираше да я гледа. Сякаш някой друг командваше тялото ѝ. Тя с учудване видя себе си как се навежда, за да остави тежките папки някъде долу. Доближи се до него, за да усети като огън ръката му нежно да погалва кръста ѝ. Направи отчаян опит да мобилизира съзнанието си да бъде адекватна на случващото се. Но вече всичко в нея беше подчинено на една стихия с нечовешки произход. Искаше само едно. Искаше него. И то сега, на мига. Другата му ръка се протегна, докосна косата ѝ, после бузата и надолу към шията. Пръстите му пареха. Придрърпа я леко и устните му се доближиха. В последната стотна от секундата тя се извърна леко и устните му попаднаха на лявта ѝ буза. Божествено ли? Не, дяволски божествено! 

- Моля те спри. Не издържам. Побъркваш ме! Искам те тук!

- Ха-ха. Така ли? И аз! Да спра ли. 

- Не!

Седяха така гушнати, без да виждат нищо и никого наоколо, а вътрешностите им бушуваха. 

Когато я освободи леко от прегръдката си тя усети колко замаяна беше главата ѝ. Гледаше с размазан поглед и не намираше нужда да говори. 

- Какво ще правим сега? Искаш ли да ме видиш отново?

- Да. - прошепна тя.

- Значи ще ми дадеш телефона си?

- Да!

Тя изреди някакви цифри по памет, които той записа в телефона си. 

- Кога?

- Кога? А ти кога искаш?

- Възможно най-скоро, сега!

Към обезумелите ѝ сетива се добавиха и заспалите ѝ хормони. Усети силен спазъм в слабините си и после разливаща се топлина. 

Накрая истинска, физическа болка. 

- Сега? ... Ахъм, а след ... няколко часа. Към 8 часа?

- Ще пием бира? 

- Не, искам да те усетя.

***

Вървеше към асансьора, а тялото ѝ беше в треска. Тремори по всички окончания, неконтролируеми. Цялата ѝ плът вибрираше в непознат резонанс. Кантски усилия ѝ трябваха, за да започне да допуска мисълта за тази случка през коридорите на разума си, без той да я разкъса безмилостно на дребни, непотребни късове илюзия. 

Трите часа минаха под знака на същата тропическа треска. Тя се опита да въведе ред вкъщи. Влезе под душа и позволи на студената вода да загаси временно този пожар по кожата ѝ. Като пинг понг в главата ѝ кръжаха противоречиви мисли, не ѝ даваха  покой. Часовете бяха векове. Облече се и започна да обикаля хаотично като изпускаше всичко до което се докосне. 

"Спри се, истина е, случи ти се!"

През главата ѝ хиляди пъти преминаха тези кадри, като от филм, в който бе попаднала тя самата. Всички ракурси. Всички звуци и движения. Паметта ѝ си играеше с нея. Показваше ѝ неща, но не ѝ даваше да рови свободно в нея, сякаш ревниво пазеше някои моменти само за себе си. 

Искаше да види лицето му, а то някак си се изплъзваше. Идваше в сенки неочаквано, думи, разбъркано се въртяха и повтаряха. Изтощи се, това беше свръх интензивно за крехката ѝ душевност. Времето наближаваше и тя не можеше да си намери място от вълнение.

"Много си глупава!"

"Какво?"

"Глупава и заспала!"

"Какво значи това по дяволите, какво?"

"Телефонът му, ти не го поиска! Повярва му, като една голяма, бяла гъска"

"Гъска, по дяволите, аз съм гъска"

-" А номерът, какъв номер му издиктува?"

Имаше този номер само от месец. По дяволите, изобщо не си спомняше какви цифри изръси и какво изобщо записа той.

Отчаянието ѝ прерастна в ужас. Тя взе чантата си, обу нежните сандали и слезе с асансьора..., да го чака. 

Но тази мисъл вече изгаряше душата ѝ. Въпросът от който се страхуваше до болка. "Щеше ли той да се върне? Щеше ли да дойде?"

До 8 оставаха двадесет и пет минути. Тя се подпря на ъгъла на сградата и зачака. 

Не спираше да се обвинява. 

- "Защо не му даде да се качи с теб горе, от какво се уплаши?" "Ами, ако номера е сгрешен?" 

"Той изобщо беше ли запомнил името ѝ"

"Ето ме тук съм, нама да го изпусна. Ами ако е бил тук малко преди да сляза? И е нямало как да ми звънне?"

Вътрешностите ѝ пукаха под жестокия натиск на съмнението. 

"Ще дойде, тук съм, той знае и го иска, истина е, той се върна за мен, ще дойде и сега"

Минутите се изнизваха и ставаше все по-болезнено чакането. Съседите ѝ минаваха покрай нея, после се връщаха, за да я открият, че отново е там.

"Не съм луда, за да го изпусна"

Отчаянието ѝ я заливаше като отрова, задушаваща тези малки щастливи трепети. Надеждата се процеждаше като последен лъч през тънък процеп. 

Вече не искаше да поглежда часовника си. Не искаше горчивите секунди да се забиват в нея. 

Остана така. Вече се стъмваше. Опита се да се окуражи, че всеки момент ще го види усмихнат и горещ като вулканичен камък. 

Остана сама с ужасяващите въпроси и генералната присъда.

"Заблудила си се!"

***

Тази нощ заспа по-притихнала от тишината..., и с един въпрос от само 4 букви "защо"?!

Да, тя не знаеше причината за тази лъжа, не знаеше кое беше истина в него и кое не!

Лъжата, която само след две седмици щеше да придобие най-неочаквания, най-разтърсващия обрат в живота ѝ.

Не знаеше, че за първи път се бе излъгала правилно!