По улиците на детството плачат самотни сенки. Сенки на викове и смях. Чуват се все още гласове, като ехо от забравена песен. Отдавна забравена. Но непреболяла. Рисунките бледнеят под прахта и следите от гуми. Каруци все още се срещат. Но вече шаренията им е злокобна и протрита. Като времето, в което живеем. А слънцето само пали... Пали гърбовете и раменете ни, влиза под синтетичните ни блузи и гъделичка като ток. Слънцето е нашата присъда. И по клоните на дърветата вече висят само обесници. Под слепите сенки на зелените листа се крият изоставени късове вятър. Мирисът на сезоните е оскотял от препродаване и преповтаряне. Пръстта е отдавна изронена. Около кухите й буци има само рижи петна изгоряла страст. Прегоряла. Претръпнала. Глупава. Къщите невидимо, бавно и отегчено се поклащат под звуците на мухлясал рокендрол. Земетресенията даже са скучни. Защото не ги забелязваме. В колите си. В офисите си. В панелните си... сърца. И бледите ни отражения безсилно дърпат целофанената обвивка на д ...