По улиците на детството плачат самотни сенки. Сенки на викове и смях. Чуват се все още гласове, като ехо от забравена песен. Отдавна забравена. Но непреболяла. Рисунките бледнеят под прахта и следите от гуми. Каруци все още се срещат. Но вече шаренията им е злокобна и протрита. Като времето, в което живеем. А слънцето само пали... Пали гърбовете и раменете ни, влиза под синтетичните ни блузи и гъделичка като ток. Слънцето е нашата присъда. И по клоните на дърветата вече висят само обесници. Под слепите сенки на зелените листа се крият изоставени късове вятър. Мирисът на сезоните е оскотял от препродаване и преповтаряне. Пръстта е отдавна изронена. Около кухите й буци има само рижи петна изгоряла страст. Прегоряла. Претръпнала. Глупава. Къщите невидимо, бавно и отегчено се поклащат под звуците на мухлясал рокендрол. Земетресенията даже са скучни. Защото не ги забелязваме. В колите си. В офисите си. В панелните си... сърца. И бледите ни отражения безсилно дърпат целофанената обвивка на дните ни. Пусти - от край до край. Пусти като мечтите и мозъците ни...
А там - някъде между онова в далечината и това, което е тук, е истината за всичко. Божествена или космична, проста, едностранчива, плоска и единствена. ЕДНОЦВЕТНА. Истината е в първия кратък миг и в последния безкраен край.
По улиците на детството тичат облаци, дъждове, пространства и мигове. Прихлупил девствени клепки, някой брои: "Едно, две, три... десет... двадесет... сто.", "Пу за мен!" - казва озъбен вятъра. "Пу за мен! Пу за мен!"... Ще дойде ден и ще долетят тези птици, които си заминаха наесен. Ще покрият синьото небе с криле. Ще изпълнят остатъка от въздух с поздрави на кряскащи откъслеци... късчета звуци в хаотичната траурна симфония на препълненото ни с лъжи нищо...
Тихо върви по тънката бляскава нишка над булеварда един бедуин. Черен, качулат, прашен, безполов. Очите му гонят прелитащите над лайките пчели. Очите му са тъжни. Очите му са невидими. Под графитеното мълчание на дрехата му е вярата. Тя стиска клепки и се моли... на Исус, Аллах и Буда... да се събудят!
А в храма дяволът пие текила. Пие и плаче. До него едно момиченце с кестеняви букли реди куклите си пред олтара и се опитва да ги завие с Божията плащеница. Восъкът тече върху иконите и се възпламенява от безоката празнота на целувките, които поклонниците са зарязали театрално върху челата на светците...
Момиченцето се смее. И витражите се топят от болка. Зад червеното перде на изповедалнята отчето реди молитви. Расото се впива в безкръвното му тяло и кръстът дупчи гръдта му. А дяволът пие, за да забрави...
Една пеперуда каца на челото на бездомника. Той само примлясва и сплъстената му брада се размърдва. Обръща сивите си очи нагоре, за да я види. Пеперудата. Но миризмата на повръщано я беше прогонила. Парчетата от вестници се гърчат под присъдата на мастилените си остатъци... остатъци от изкривени заглавия... изкривени животи... комерсиализирани, загрозени мигове чиста реалност, гноящи под глупашките, невежи тълкувания на разни недородени, недорасли, недопогребани изроди... И бездомникът е повръщал върху тях.
........................................................................................
 - Тихо! Тихо! Тихо! - крещи зелен папагал в клетка.
Тлъст сив котарак се върти около клетката и следи всяко движение на папагала.
Край него минава дръглив пес. Поглежда го пренебрежително и продължава по пътя си, ще потърси пусто и широко място, да умре свободен... покосен от безбройните си бесове.

И детството си тръгна. Взе си само хвърчилото и беззъбата усмивка. Остави всички снимки, всички игри, всички спомени, всички стихотворения, всички залци хляб, всички рани, намазани с реванол, заръките на сбръчканите старци, тракането на шевната машина на мама, мирисът на супа, онези натюрмортни новогодишни сънищас купи портокали и горящи лампи.....
- Здравей! - казва дяволът. - Добре дошъл, мой човек... Хлъц! Да ти налея малко текила!... Хлъц!
Сядам на пода и чакам да ми сипе. Той се смее през сълзи.
- Пошегувах се! Тук е на самообслужване! Питай ги!
Сочи зад нас с черния си потен пръст. Без дори да се обърне. По иконите няма никой. Само очи. Зеещи. И горящ восък...
- Искаш ли да ти направя прическа? - казва момиченцето.
В малката си ръчичка държи прашна, изпокъсана книга... Не се вижда дали е Библия или Коран... Втренчвам се, а дяволът се залива от смях.
 - Почети й, на мен ми писна вече... Ха-ха!
Отгръщам я. Албумът ми. Моите снимки. Моето детство... Моят страх. Моето безбожие... В центъра на разпада.
Някой бие камбаните. Дяволът се разтреперва. Сипва си отново и пие, налива се, като че ли ще му откраднат шишето. Дум-дум-дум-дум-дум-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Това е сърцето ми.