Да се влюбиш в поет

 Бяхме като сестри. Аз и Мирта. Живеехме на село и всички префирни от града ни бяха чужди. Денят ни минаваше на полето и работа покрай добитъка. Един два пъти в годината ходехме на вечеринки, колкото някой ергенин да ни ощипе и да се приберем. После говорехме за това до следващата. Тежък беше животът на село, но бяхме свикнали. И хубавото и лошото си го пишеше на челата на всички и не беше, като в града. А природата и животните, дори работата правеха хората по-смирени и добри.

С Мирта отраснахме заедно. С нея си бяхме близки още от манечки. Тя беше много добродушна с дебели розови бузки, които запази и досега. Беше типично селско момиче. Едра, жизнена и сладкодумна. Милозлива душа носеше, за неродения Петко плачеше като ангелче беше. Стана тъй, че падна от магарето, като малка и лошо удари главата си. От тогаз бесовете я ловяха понякога, но докторите вдигнаха рамене и така си остана. Когато станахме на по осемнайсет, аз заминах да уча в града, а тя остана на село.

Майка и беше болна и трябваше да я гледа. Дълга и тъжна беше раздялата ни. Цяла нощ плакахме. Виждахме се между сесиите ми, когато си идвах на село. Карах последна година, когато пак пристигнах на селската гара и някой ме тупна силно по гърба. Стреснах се и плюх в пазвата си, когато я видях.

- Танаске, сърчицето ми! Къде одиш ма, та те нема от камара време?-зарадва ми се тя и толкова здраво ме прегръщаше, че дъх не не можех да си взема. Отидохме у тях и не спряхме да си разказваме. Цяла нощ не спахме. Всичко беше уж същото, както всеки път, но аз усещах, че не е така. Сега живееше с брат си, защото жена му беше забегнала с тракториста. Мирта беше тъжна. Майка и беше починала.

- Хайде, изплюй камъчето, кажи какво има?-не се стърпях аз.

- Сама съм!-отсече тя и сякаш всичко беше ясно. Тъй беше, разбирахме се от малко. Реших да я разведря и заразказвах за почасовата си работа в едно литературно списание. Разказах за поезията, стиховете и разказите на хората, които пишеха. За красотата на този техен свят... Друг, като в приказките. Споделих, че и аз правех бегли опити да пиша и тя скочи, като ужилена. Искаше веднага да прочете всичко.

- Каква е таз книга ма, Танаске? Какво е туй чудо?

- Мирто, чакай де, чакай да ти покажа! Не бързай...

Включих лаптопа и се логнах в сайта, където публикувах. Обясних как да движи мишката и зачаках. Тя започна да чете и не мръдна от там до сутринта. Задрямала съм. Когато се събудих и я видях не можех да я позная. Тя вече не беше същата. Сякаш някой бе озарил очите и те светеха толкова искрящо синьо, че ти стигаше просто да гледаш в тях и да потъваш...

-Ще се влюбя в поет!-каза ми тя и аз се стреснах. Зяпнах с отворена уста, очаквайки подробности, но не ги получих и ми се наложи да я затворя. Беше толкова категорична, че дори да исках да кажа някои неща от този въображаем свят, вече не можех. От този ден нататък тя с мъка ставаше от леглото и отиваше на полето. Нямаше ги вече нейните песни. Звънкият й смях, шегите. Ходеше все замечтана и мълчалива, хората не можеха да я познаят. Не сплиташе плитките си, чорлава ходеше и на чорчик гледаше. Отдадоха го на падането като малка и махнаха с ръка.

Не мина много време и един ден точно преди да си легнем тя изтърси:

- Намерих го!

- Кой ма Мирто?

- Поетът!-отвърна тя, легна си и заспа. Не можех да се добера до лаптопа си от нея. Почти през вечер осъмваше пред него. Бях я научила на основните неща и тя неочаквано за мен, схващаше бързо. Гледах я и си мислех... Какво ли прави, какво ли изживява и как ли го приема? Стомахът ми се присвиваше при мисълта за другата страна на медала, но... знаех, че от този вятър-завет нема! Докато не я отвее и не кацне сама, няма де ме чуе.

Един ден не издържах и тайно от нея проверих историята на компютъра. Разбрах кой е избраникът. Не го познавах. Изглеждаше прилично и имаше интелигентен вид. Стиховете му бяха сносни, изтрайваха се до три. Виждах, че му харесваше всяко стихотворение и пишеше експлузивни коментари. Но той беше от тези, които не отговаряше. Да не се скъсяла дистанцията, беше обяснил в пост. Мирта беше добро момиче, но имаше ужасния навик да действа и после да мисли. Хората в селото я зачитаха заради прямотата и чистата душа, но в онзи приказен свят това не винаги се оценяваше. Да си откровен и искрен, често звучеше лековато и несериозно като поведение в това място. И разбира се, оказах се права, когато връщайки се вкъщи я заварих да ме чака подута от рев.

- Какво стана, Мирте?-прегърнах я аз а тя зарида с пълна сила.

- Той ма изтри!-каза тя между три цяло и пет хлипа.

- Поетът ли?(сякаш имаше някой друг)Защо?

- Написáх му преценката си.

- Няма нищо лошо-стомахът ми се сви. Какво му написа?

- Мииии, че беше написáл ,,пъдар" в едно стихо (усмихнах се вътрешно) и чеее пише много скоби постоянно в стиховете си. Исках да прочетем нещо по-инакво от него и му го казáх, белким поне го поздравих за ,,залостената мечта,, като причина, дето животът не върви напред.

- Браво!-истински се въодушевих аз. Тя беше претърпяла истинско развитие.

- Неее, той ми изтъркá приказките и написа некакви лъскави думи, от които ме втресе, като в онази зима, която...

- Отиде да цепиш дърва по нощница, защото Данчо те беше ощипал по бузата-довърших аз.

- Да!-зарадва се тя. Но бързо помръкна.

- Какво е написал, къде? Покажи ми! Тя пробяга с пръсти по клавиатурата и ми го показа.

,,Хубава вечер на всички! Никой не е длъжен да се отбива тук, ако не му е приятно. Аз не мога, не искам и никога няма да пиша, за да уцеля вкуса на някой си, който и да е. Простичко е. На тези, които се чувстват уютно на тази страница - Благодаря"

-Уау!-възклихнах. Този истински ти се е ядосал, Мирте! Но аз не ти казах... Моя е грешката. Ти си направила най-големият грях в тази гилдия. Непростимо е! Трябва да заколиш черната кокошка, да я занесеш на попът връз пости, санким ти óпрости греха, на котката ти пътя да минеш и яйце с два жълтъка да изядеш! Но тя не разбра и се стресна.

- Но какво? Какво, Танаске? Какво съм сторила?

- Критикувала си поет, Мирте! Това е огромен грях!Няма прошка. Тя наведе главата си засрамена и притихна, като ранено животно.  Хеееййй, Мирто, шегувах се! Нищо не си направила, вярваш ли ми? Поетите са, като децата. Не носят на критика, но вярват на хвалби, въпреки че последните са строго предпочитани, дори и да лъжеш. Тя ме погледна толкова изумена, сякаш току беше прогледнала.

- И какво ще правя сега?-попита ме тя съкрушена

- Имали ли сте лична коренспонденция? Тя пламна. Розовите и бузки станаха кървавочервени божури.

- Виж сега... в този свят има един начин да провериш чувствата на някого-подхванах аз.

Но той не е много честен и не ти го препоръчвам.

- Казвай, Танаске! Казвай, че времето фърчи, ша го загубя!-светнаха очичките и.

-Добре. Трябва да се престориш на друга и да видиш ще прояви ли интерес към тебе-засрамих се аз от предложението си.

- Ама, как?-не разбираше тя.

- Правиш си нова регистрация, ново име и така, влизаш в нов образ. Разбираш ли?

- Май че... гледаше ме като луда.

Стана, облече си нощницата и си легна. Не мигнах до сутринта. Тя също, но добре се преструваше лисичката. На другият ден Мирта каза, че отива в града. Никой не й се противопостави. Върна се с покупки, които не показа на никого. Само ми хвърли един каталог и каза: На виж новата мода тука! Обсеби ми лаптопа и се заключи в стаята ни. Четях за последните си изпити, но при всеки шум от стаята, сърцето ми подскачаше. И как да не, като проучих въпростният поет и излезе класиката в жанра. Вдъхновявал три четвърти от поетонаселението в женски род. Истинска свинья! Мирта пое въздух и започна да се приготвя.Отдаде се изцяло на ролята си. Върза смолистите си коси на опашка, забоде ги с хиляди фиби и нахлузи руса перука.Сложи си лещи в кафяв цвят. Нацапоти се порядъчно и заприлича на мечтатаната муза. Регистрира си нов ник и му писа. Всяка нейна клетка приличаше на бумеранг между ада и рая. Чакаше. В главата й жужаха триста пчели, като онези от кошерите на Генади, които я обвиха в облак, когато извади питите без да знае как. Едва се спаси тогава. По чудо! Добре, че беше Гената. Миличкият... как само се увърташе около нея, а тя... горката, хич и не вдяваше за кво иде реч. Не се наложи дълго да чака.

Писмото пристигна по-бързо от тест за бременност с една черта. Някъде в два през нощта я чух да подсмърча. Ясно! Онзи е лапнал въдицата!И още как! Нямаше място за съмнение. Егото на поета обичаше чистотата и за целта се къпеше най-малко по петшестнайсет пъти дневно в подобни копнежи и възклицания от ,,ох,, и ,,ах,, Мирта прочете поредният мейл, в който онзи я питаше как изглежда, интересуваше се тежка ли е работата и питаше дали е изпитала тръпка, която по подразбиране е изпитал и той. След още пет мейла каза лека нощ, но остана да си пише с нея до четири сутринта. Мирта умираше. Вадички пот се стичаха от под перуката и размазваха гримът , остатъкът от който сълзите бяха пожалили. Тя плачеше и отговаряше-изпитвайки болка, несравнима с нищо на този свят. Виждаше как той се оживяваше след всеки неин мейл, а това ореше в душата й, като мощният трактор на оня тракторист, с когото беше избягала жената на брат и. Плачеше и скимтеше като кученце. Мирта умираше...

Не се сдържах и заблъсках по вратата. Не се надявах да отвори, но чух стъпки, които проскърцваха по старото дюшеме и благодарих на Бога.

-Мирте?-прошепнах... Приличаше на отрепка. Руса перука стоеше накриво, катранените и коси излизаха из нея, сякаш черни езици... Лицето и мокро и размазано от грима ме погледна толкова пусто и празно, сякаш целият свят бе опустял тази нощ. Смръкна шумно сополите си, махна с ръка към лаптопа, лицето и се сгърчи отново...

- Хората все се борят за истината-каза ми тя, а не знаят колко сила е нужна да я понесат. Тя, истината- избърса тя носа си в ръкава-

е толкова неестествена и толкова прилича на лъжа, че няма нужда да се лъже. Свлече се на земята и заспа като бебе. Покрих я и отидох пред лаптопа.

Входящата поща показваше (5) Прочетох ги. Поетът се беше влюбил наистина. Ха! Каква ирония? Съдбата беше влязла в ролята на долнопробна вариететка. Поетът се беше влюбил. А Мирта беше убита от сбъднатата си мечта... Беше се влюбил в нея, но не в нея. Имаше ли по-голяма болка от това? Всеки получи своите рани.Единият в полет, другият при кацане. На другата сутрин, когато Мирта се събуди ме погледна така, сякаш не ме познаваше. Стана, изкъпа се, облече се и отиде да нахрани животните. Не смеех да и проговоря. Вършеше обикновената си работа, но не отронваше и дума.

- Мирте? Мирте, моля те ма... кажи какво ти е?-не се стърпях аз

- Не мога да искам.

   Мога да мога.

  А много го искам да мога да искам...

  Да! Искам да искам! (Може и много!)

  Пък нищо, че много не мога да искам  * - отвърна ми тя.

Гледах я дълго... Тя мен също... Протегнах ръце и я прегърнах. Плакахме много. От този ден тя отговаряше само в стихове. Взех я в града при себе си да я гледам. С Мирта бяхме като сестри. От манечки се знаехме. Тя беше добро момиче. Милозлива душа имаше, но... веднъж като малка падна от магарето, и лошо удари главата си. Беше решила, че то е един различен бял кон.

______________________________________________

 * - Стиховете са на Радост Даскалова