exuded (Владимир Георгиев)
643 1322
20 сент. 2022 г., 15:15

Да загубиш 

  Проза » Рассказы
1119 4 14
2 мин за четене

     След съдебното заседание седнахме да хапнем в едно закътано ресторантче в Стария град на Пловдив. Беше есен, тъжна и мудна, листата капеха бавно – червени, жълти и оранжеви, а ние пиехме вино.

     След като отказах на келнера да посетим свободната стая над ресторанта, колежката ми съобщи:

     – Ще загубим делото.

     – На мен няма да ми е за първи път – отговорих. Бялото вино не ми вървеше, но упорито го пиех: страхувах се да остана напълно трезвен след идиотския съдебен спор, който продължи цели два часа и половина. Стори ми се, че тя изпитва същото, защото не пестеше чашите.

     – И знаеш ли защо мисля така? – попита тя.

     Не знаех. А отговорих:

     – Адвокатът им е много добър.

     – Не – уклончиво възрази колежката. – Защото каза на сервитьора, че няма да използваме стаята за гости, без да ме попиташ.

     – Какво общо има?

     – Ще разбереш. – Гласът ѝ звучеше далечно и тъжно, като край на нещо, което е приключило преди да е започнало; изглеждаше красива в това тъжно време, сигурно защото приличаше на есента или понеже виното ме беше хванало. – Всъщност мога да ти кажа. Вече няма значение.

     – Вече? Не те разбирам.

     – Аз работя за другата страна. Играя двойно. Не ме гледай така, много адвокати го правят. Надявах се днес това да се промени.

     Ангажираха я от фирмата ми и всички знаеха, че е опитен адвокат. Рядко губеше дела. Аз само ѝ помагах, нали бях обикновен юрисконсулт.

     – Не те разбирам – повторих. Дали не я разбирах?

     – Смяташ, че бъркам личните с професионалните отношения, нали?

     Погледнах я за първи път така, както един нормален мъж гледа една ненормална жена – объркано, уплашено и грижовно. Беше на моята възраст, а професията ѝ я беше направила и по-стара, и по-хищна, и някак по-отчаяна. Очите ѝ, обикновено живи и напрегнати, сега се бяха заковали в приборите на масата. Стори ми се, че изучаваха ножа. Какво да ѝ кажа? Избрах следното:

     – Понякога е по-добре да загубиш делото, отколкото нещо по-важно.

     Тя вдигна вежди:

     – Не те разбирам – промълви тихо.

     Повярвах ѝ.

© Владимир Георгиев Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Дааа. Права е твоята позната.Така е, май. Благодаря ти, Пепи.
  • 👍😅 както казва една позната, почнем ли да се гледаме и надсмиваме на себе си и говорим за болежки - остаряваме 🤭
  • Ех, Пепи... И възможност имаше, и желание, ама... делото тогава ми изглеждаше по-важно. А сега съм сеирджия на себе си.
  • Когато имаш възможност и желание за нещо, трябва да помислиш и за вероятните последствия. Ти да му мислиш, ние сме само сеирджии 😄
  • Благодаря, Катя. Трябваше да добавя накрая, че намразих себе си. Щеше да е откровено.
  • Хубаво написано. Темата за морала е винаги актуална.
  • Благодаря, Таня.
  • "На сила хубост не става " , щом няма привличане, няма смисъл от гостната стая
  • Благодаря, Пепи, Роси, Миночка, Лидия, Силве (така е; това за пръстена на дъното не го знаех, но си права, че щеше да е неловко и за небцето, и евентуално за пръста.
    Благодаря за любими.
  • Да загубиш дело, не е като да загубиш себе си. Просто дело. А победите понякога нямат общо с ценностите. (Добре, че не ти е подарила пръстен, или на дъното на чашата да го откриеш, щеше да е по-неловко 😉)
  • Майстор си на краткия разказ - в тази почти езоповска форма пътят на един "обикновен юрисконсулт", явно и млад юрист, е пресечен от един обигран адвокат, но и обиграна жена. Този път може и да загуби, но ще се научи.
  • Много ми допада късата форма, казваш много, а пишеш малко, браво!
  • Тук трябва да четеш между редовете! Браво!
  • В играта на котка и мишка не съди за животното по костюма!
    Поздравления!
Предложения
: ??:??