Да загубиш
След съдебното заседание седнахме да хапнем в едно закътано ресторантче в Стария град на Пловдив. Беше есен, тъжна и мудна, листата капеха бавно – червени, жълти и оранжеви, а ние пиехме вино.
След като отказах на келнера да посетим свободната стая над ресторанта, колежката ми съобщи:
– Ще загубим делото.
– На мен няма да ми е за първи път – отговорих. Бялото вино не ми вървеше, но упорито го пиех: страхувах се да остана напълно трезвен след идиотския съдебен спор, който продължи цели два часа и половина. Стори ми се, че тя изпитва същото, защото не пестеше чашите.
– И знаеш ли защо мисля така? – попита тя.
Не знаех. А отговорих:
– Адвокатът им е много добър.
– Не – уклончиво възрази колежката. – Защото каза на сервитьора, че няма да използваме стаята за гости, без да ме попиташ.
– Какво общо има?
– Ще разбереш. – Гласът ѝ звучеше далечно и тъжно, като край на нещо, което е приключило преди да е започнало; изглеждаше красива в това тъжно време, сигурно защото приличаше на есента или понеже виното ме беше хванало. – Всъщност мога да ти кажа. Вече няма значение.
– Вече? Не те разбирам.
– Аз работя за другата страна. Играя двойно. Не ме гледай така, много адвокати го правят. Надявах се днес това да се промени.
Ангажираха я от фирмата ми и всички знаеха, че е опитен адвокат. Рядко губеше дела. Аз само ѝ помагах, нали бях обикновен юрисконсулт.
– Не те разбирам – повторих. Дали не я разбирах?
– Смяташ, че бъркам личните с професионалните отношения, нали?
Погледнах я за първи път така, както един нормален мъж гледа една ненормална жена – объркано, уплашено и грижовно. Беше на моята възраст, а професията ѝ я беше направила и по-стара, и по-хищна, и някак по-отчаяна. Очите ѝ, обикновено живи и напрегнати, сега се бяха заковали в приборите на масата. Стори ми се, че изучаваха ножа. Какво да ѝ кажа? Избрах следното:
– Понякога е по-добре да загубиш делото, отколкото нещо по-важно.
Тя вдигна вежди:
– Не те разбирам – промълви тихо.
Повярвах ѝ.
© Владимир Георгиев All rights reserved.
