СТАРИ ПРИЯТЕЛИ

“Има граница, докъдето приятелството може да ни даде прошка.”

Хилон

Всеки се надява детето му да го надмине по добри дела. Дори и да бъде пример за подражание. Но това не винаги е така. Не бяха минали повече от деветнадесет години по зегандарианското летоброене, когато някой напълно осъзна какво всъщност се случваше. Много деца не можеха да се събудят от своя кибернетичен сън. Дори и не искаха. “Спасете децата!” – бяха призивите, но това не беше достатъчно. Поражението вече отдавна беше нанесено и щетите нямаше да се поправят толкова лесно. Твърде трудно беше да се повярва, че тези субекти, отлично възпитани от родителите си, ще тръгнат по този път. Някъде в собственото си изкривено съзнание, те не отразяваха правилно реалността. Много от тях дори и не искаха да порастват. Войната за Ау Кактир и Втората преселническа вълна от Себур Наг на оцелелите приключенци бяха просто като капка в морето. Твърде мимолетно събитие, което между впрочем нямаше как да не бъде отбелязано в хрониките и аналите на планетата.

Популацията си оставаше въпреки всичко твърде малка. Под една десета от това, което беше в миналото.

Всичко се подминаваше сякаш с лека ръка. Всичко беше твърде бързо забравено.

Кибернетичните кувиози бяха въведени като превантивна мярка, но доктор ГаД ‘Ди Ен беше наясно с много твърде сладки начини за манипулация на съзнанието на новата генерация от подрастващи. Важното беше да се впечатлят възрастните. Но това беше просто лъжа, в която децата сами се оплитаха. Те донякъде ставаха и жертва на желанието за тщеславие на собствените си родители.

Доктор ГаД ‘Ди Ен, който беше главен лекар на планетата Зегандария направи купища пари и спечели безсмъртна слава още приживе. Той беше просто един твърде добре обучен и подготвен майстор на заблудата и ужасно талантлив медик, способен да постигне нечувани резултати.

Докато преди деветнадесет години всичко се свеждаше до някаква проста имплантация на спомени, то сега нещата бяха поставени на съвсем друга плоскост. Сега докторът хитроумно лишаваше подрастващите от така нареченото четвърто ниво на съзнание – или така наречения вселенски или космически разум. Те никога нямаше да бъдат способни да влязат в така наречената извън времева реалност. Това разбира се той извърши донякъде под влияние на нечисти сили, ръководещи известния маг и проповедник Казук Мон – тайнствен мъж, дошъл кой знае откъде! Той не можеше да му откаже и двамата извършиха заедно това ужасно престъпление спрямо населението на Имградон или Енсариан, който вече бяха обединени и действаха в съюз под названието Зегандарианска Конфедерация.

Докторът беше като хипнотизиран и определено се впечатли от неговата демонстрация на сила и власт.

Сасия вече наближаваше петдесет години. Беше улегнала жена и майка на двама сина. Определено знаеше какво иска от живота. Тя не пропускаше да им покаже какво те трябваше да избягват на всяка цена.

Марк се беше прочул и с прочистването на околностите на Убундер, които бяха нападнати от шайка разбеснели се мутанти-самионти*. Тези създания не бяха опасни както гуароните в миналото, защото бяха високи под метър и петдесет и бяха твърде слаби срещу едър и силен хуманоид, особено ако е бил бивш военен. Той просто ги помете и не им остави никакъв шанс.

Зорин вече беше на достолепната възраст от шестдесет и седем и очакваше пенсионирането си. И имаше защо да се радва – щяха да го удостоят с пенсия по особени заслуги по опазването на мира. Това щеше да бъде определено интересно. Той обаче не се беше превърнал в старо и непотребно мрънкало, а продължаваше да върши съвестно задълженията си. Някъде дълбоко в себе си усещаше, че пътят, по който беше вървял до момента определено беше правилният, но нямаше и най-бегла идея какво му предстоеше в бъдеще. Новите деца не бяха като онези от неговото време. Те имаха свои навици и разбирания. Бяха си изградили съвсем различен мироглед. Имаше нужда да се нагоди към новата реалност, за да не го обявят за малко старомоден.

Зорин обичаше да се затваря в кабинета си във Военната академия, която даже носеше негово име. Вътрешно вярваше и усещаше, че това е може би единственото му убежище. Защо вече да служи на чужди интереси? Къде в цялата картинка беше той? Всичко му идваше малко в повече. Целият му живот беше преминал във война и обучение. Той не познаваше доста други аспекти от живота.

Отиде да нагледа болната си майка, която по това време наближаваше деветдесет. Но никой не го пусна в свръхмодерната болница, защото първоначално не го разпознаха. Това му направи особено впечатление.

“Аз съм генерал-майор Зорин, Заслужил пазител на мира на Зегандария.” – побърза да се представи той.

Пуснаха го. Тръгна старателно по коридора, който трябваше да го отведе до заветната стая.

“Само се моля дано ме познае!” почти проплака той и седна на една седалка в ъгъла. Мислите в главата му препускаха като бесни коне.

Зазоряваше се, а той не беше мигнал. Знаеше, че трябваше да поспи за следващата порция лекции.

“Нещо наистина не е наред” – продължи той с разсъжденията си.

Сер Мак Зон беше главен лекар на отделението, където гуароните се грижеха за болните човеци. След преустановяването на военните действия, това беше най-успешният и почтен начин да се включат в новия цивилен живот. Те бяха минали през специална кибернетична преработка на съзнанието, което даваше много предимства и повишаваше коефициента им на интелигентност. Противно на кръвожадната природа на расата си, докторът се усмихваше мило и се опитваше да утеши опечаления, но думите сякаш достигаха до ушите му сякаш от друга вселена.

“Всъщност, другарю генерал, тя издъхна и няма какво повече да се направи. Това е всичко, което знам. Но вие ще имате честта лично да я погребете, без да се налага да преминавате процедурата по нанокремация. Съжалявам искрено за огромната Ви загуба.”

Зорин се усмихна уморено.

“Вие нямате вина, докторе! Каквото можахте, това и направихте. Може пък и да й беше време. Но всеки иска да види родителя си за последен път, нали?”

Докторът се съгласи мълчаливо. Зорин се ръкува учтиво с медика, обърна се и влезе в екзанарановата изолационна капсула, в която се поставяше всеки пациент. Лицето на покойната изглеждаше твърде спокойно и тя беше осветена от бледа светлина.

“Не успях да ти кажа приживе толкова много” – по суровото му лице се изписа особена решителност. – “Дано на онзи свят да си по-добре. Но кой знае!”

Ръката му погали челото й. То беше леденостудено. Той просто галеше една обвивка.

Тогава през ума му пробяга странна мисъл. Защо докторът не искаше нанокремация. Това беше далеч по-простият вариант. Може би при други обстоятелства щеше да възрази, но този път той просто си замълча.

След като приключи визитата си в болницата си, се отби на гробищата, където бяха погребани Дядо Джак и Плъха. Опита се да им отдаде последна почит.

Всеки смъртник беше положен под специален похлупак от глосиандър и беше поставен в контейнер с втечнен азот, който да съхрани тялото му вечно. Той можеше да ги наблюдава подобно на мъртви цветя, които никога нямаше да се събудят от вечния си сън.

“Колко много всъщност сме преживели!” – въздишката се отрони от устните му, “Вие сте част от моето предишно аз!”

Всичко беше простено и забравено. Вярата в утрешния ден беше победила. Къде на шега, къде наистина.

“Самотата наистина може да те убие!” – помисли си Зорин и бавно заслиза по емолгариановото склонче към входа на гробищата.

Беше ранна сутрин и росата по красивите емелиридиеви цветове още се забелязваше. Той премина бавно и внимателно цялото разстояние, но някъде далеч пред себе си забеляза нещо съмнително. Малка групичка, която твърде старателно ровеше труповете или по-точно ги поставяше в споменатите вече погребални камери от глосиандър. Те правеха това с такова страхопочитание, че би било направо дразнещо, ако не се намираха на подобно място.

- Господине, Вие ли идвате за нанокремацията? – обърна се възпитан глас зад него.

- Да, аз съм – тихо, почти недоловимо прошепна Зорин.

- Тогава донесете трупа на майка си. Според електронния й болничен картон личният й регистрационен номер е 0245215548FVGF.

- Знам това – промърмори Зорин. – След малко тя ще бъде тук.

- А, да не забравя, приготвихте ли достатъчно кредити – леко припряно изпелтечи гласът.

- Ама, разбира се и още как! – сряза я Зорин. – Имам дори и повече. Не е удобно да се задават подобни въпроси особено при такива случаи.

И обърна гръб на досадния андроид-разпоредител, който следеше за реда в гробищния парк. Това се оказа тъкмо навреме, защото трупът приближаваше, носен на висока наноплатформа с геодазиева антигравитационна възглавница. Приличаше на нещо като ковчег, но все пак не беше точно това.

Синът се спусна да целува майка си, но устните му можеха само да докоснат похлупака от глосиандър. Заудря го с юмруци, от което му излязоха комбали и кокалчетата му се подуха. Мъката изригна от гърдите му и пред очите му причерня. По нататък всичко за него беше като сън. Нанокремационната сонда, която се вкарваше във вътрешността на трупа и го изгаряше отвътреш навън, превръщайки го в някакво спаружено нещо, преди да го изпепели окончателно. Беше гадно, но крайно практично и евтино. А Зорин не знаеше защо постъпваше така и неволно следваше заръката на доктора. След няколко минути от майка му остана само шепа прах. Поставиха го в урна и го сложиха в съответния парцел.

На портала се спря, защото контролът беше много засилен. Всичко трябваше да се спазва стриктно и той се идентифицира с нарензиевия си чип. После отмина с бавни крачки. Усещаше се смазан. Този ден беше направо загубен. Но нямаше как!

Далеч от Убундер се виеха гъсти месантиоранови гори и определено бяха добро място за почивка и отдих. Едно наистина приятно място. Но на Зорин не му беше до почивка. Той имаше по-важни дела и днешните малки визити само го убедиха в правотата му.

Горите даваха въздух на планетата и я изпълваха с живост. Имаше много преселници обратно, дошли само за да ги видят. Бяха толкова величествени и дори плашещи. Къде-къде по-високо се издигаше съзнанието на някой отишъл до това място. Говореше се обаче, че там изчезвали само онези, които отново не можели да се впишат в Новата реалност.

Макар че нашите приключенци бяха пропътували необятни територии и видели какво ли не, така и не можаха да открият митичната Девета Зона. Тя оставаше тайнствена и недостъпна. Дори и криптата до която се беше добрал Ендрю Дислан не можеше да съперничи на скритите тайни на военния обект. Зорин естествено беше се запознал с част от историята на Марк, която даже беше влязла в учебниците по история, но смътно подозираше, че имаше нещо много по-голямо от него, което просто им пречеше да видят истината.

Странен път се виеше и до Тараш Дук – едно особено място за поклонение. Там бяха загинали твърде много войници и той започваше директно след еландонското поле. Атмосферата на самото място се усилваше и от особена аура, за която се твърдеше, че притежава лечебна сила. Някъде тук идваха руж ‘г зон, които можеха да черпят енергия и да се зареждат от силата му. Но те не бяха гледани с добро око от обществото. Дори мнозина се страхуваха от тях и открито ги отбягваха. Нямаше и как да е иначе.

Вътрешността на първия кръг на постамента беше особена, защото включваше “Асук Тос” реани. Всяка от тях носеше мистична сила и беше много страшно неопитна ръка да ги отключи. При последния такъв случай, един от своенравните глупаци беше просто изчезнал и никой никога не чу повече за него. Оттогава тръгнаха какви ли не слухове. Но Казук Мон – върховният жрец, който беше получил одобрението от Архистрата на автономната зона Синтрос, която се намираше не чак толкова далеч на Изток, имаше други планове.

Зорин беше решил да отиде на разузнаване, тъй като сега студентите бяха във ваканция и той разполагаше с предостатъчно свободно време. Искаше да се увери с очите си дали някъде там не се причиняваше въпросният “кибернетичен сън”, който лесно можеше да те откъсне от реалността и бавно да те убие. Но пък може би увереността на военния променяше твърде много неща. Той усещаше, че обществото бавно загиваше и определено нямаше никаква надежда.

След като си взе едно последно сбогом с Дядо Джак и Плъха, той реши да се отправи до крайната дестинация по обиколен маршрут, за да не би да го забележат серкипоядите, който бяха домъкнати от незнам коя далечна планета. Тези гадни твари бяха плъзнали като чума при един несполучлив опит да се развива по-напреднало космическо земеделие. Някой може би щеше да каже, че след като смъкнаха диктаторския режим на Гордън Елмбаум нещо щеше да се промени, но това би било голяма грешка. Да, формално хората бяха свободни и дори щастливи, но се появиха много нови движения, които лесно можеха да им промият мозъците. Е, не беше пълна слободия, както се казва, но нещата не бяха и както трябва.

Изведнъж Зорин се плесна по челото – ами ако просто нанокремацията предпазваше съзнанието от външно вмешателство. Но откъде пък да беше сигурен, че не бяха бъркали и в мозъка на майка му. Да Сер Мак Зон беше лекар в отделението за възрастни хора, а той беше чувал подобни слухове за вмешателство в детския ум, извършвани от доктор Гад ‘Ди Ен, но разследването така и беше спряно и всичко потъна в забвение.

Зорин беше в тежко брониран нирангайтер, тъй като тези транспортни средства все още бяха на мода. Знаеше, че сравнително скоро ще навлезе в автономната зона Синтрос и това събуди спомените за странния глас, който беше чул из тези места.

“Тези места са станали дори по-зловещи” – помисли си той. – “Вървя по разни неутъпкани пътеки.”

Тъжното чувство го беше обзело след като погреба родителя си. Сега беше съвсем сам. Поддържаше някакви връзки единствено със Сасия, но тя беше майка и беше поела по съвсем друг път. А Зорин дори и не се и ожени.

Нирангайтерът просто летеше напред, защото Зорин здраво го пришпорваше.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Мутантите-самионти са властвали над Средната земя от столетия преди арханайците да избият повечето от тях. Всичко това става много преди Войната за Ау Кактир.