Обядът

Ресторантът се беше напълнил с народ, разговорите от съседните маси заглушаваха звука на телевизора, така, че аз не можех да чуя нито думичка от това,  което водещата на новините казваше, а това много ме изнервяше... и аз не знам защо. Никога не съм била от тези хора, които следят редовно емисиите,
бях сигурна, че не съм - някакси това не пасваше на темперамента, които проявявах  през този абсурден ден. След като вече бях разбрала, че младежът
срещу мен е причината паметта ми  внезапно да изчезне и след като научих, че през последните две години от живота си не съм правила нищо друго,
освен да се съсипвам и да късам нервите на всеки, достатъчно смел да се забърка с мен човек, не ми оставаше нищо друго освен да въздъхна и да запаля
една цигара... замислих се над това как е възможно да не помня коя съм, а да помня, че съм закоравяла пушачка... що за мръсна шегичка е това. Оставих си
тази тема на размисъл за някой по-подходящ момент и се върнах на по-съществения проблем. Какво да правя сега...
- Крейзи, ще тръгваме ли вече? Пропуснах половината работен ден... ще ме уволнят, ако не се появя най- накрая. - прекъсна блуждаенето ми Джокера.
- Да, само да си изпуша цигарата. - казах. Крейзи и Джокера бяха прякорите, които си бяхме дали един на друг по време на странния ни обяд, иначе
младежът се казваше Теодор.
- Добре, през това време ще пусна една вода - каза Джокера и се запъти към дъното на ресторанта.
  Облегнах се назад, опънах крака под масата и се опитах да подредя главата си. Значи... да обобщим фактите: Теодор е фармацевт по образование
и работи в някаква си компания, която, освен че произвежда любимия ми за сутрешно главоболие аспирин, се занимава и с далеч по-интересни неща -
като разработване на нови лекарства, например. Естествено, тези лекарства биват тествани дълго време, преди да се пуснат на пазара. Теодор отговаря за
набирането на доброволци и провеждането на тези тестове и за анализирането на резултатите. Той е човекът, който изтри спомените ми.
Угасих цигарата и извадих тефтерчето от чантата си. Таблици - дати и съкращения... 21.03.09. - АХР, 22.03.09 - АХР 23.03.09. - АХР
и т.н. докрая - от първата до последната страница тефтерът беше изписан с всички видове лекарства, които бях тествала върху себе си. За пари. С парите
си плащам  квартирата и ходя по барове. Ето това е животът ми. А да, и работя като търговски представител на тая въпросна компания, която произвежда
антиспомен хапчетата ми.  Явно не съм добра в работата си. Или не ми плащат достатъчно. Все тая... според Теодор, спомените ми ще се възвърнат
постепенно, когато тялото ми се изчисти от лекарствата.  Болезненото туптене в слепоочията също щяло да спре. Но... естествено, не е сигурно и ще трябва
да ме изследват. Супер, нали... иронията е в това, че  вече не съм сигурна дали наистина искам да си спомня.
- Готова ли си? - Джокера наметна сакото си и ми подаде ръка да се изправя. Искаш ли да те закарам до вас?
- Не, мерси. Ще се поразходя. Имам нужда от свеж въздух.
- Както решиш, но според мен е по-добре да се прибереш и да поспиш. Като свърша, ще дойда направо у вас. Ок?
- Ок.  - Заклатушках се към вратата - ... Май наистина ще е по-разумно да се прибера... с тия кашкавалени крака едва ли ще стигна далеч. - казах.
Изчаках колата да завие зад ъгъла и метнах ръка да спра такси.
-Към парка.
- Към парка да бъде, госпожице. - смигна ми шофьора и потегли.
Отпуснах се на задната седалка и затворих очи. Сълзите бавно се стичаха по лицето ми - този път плачех от отчаяние, не защото не знам коя съм,
а точно обратното. Защото знаех, че съм бита карта. Колата безшумно си проправяше път през обедния трафик, а аз седях на задната седалка и се
самосъжалявах. Каква глупачка съм... каква глупачка. Още щом отворих очи днес сутринта, знаех защо не искам да си спомням. Сега това беше единственото нещо, в което бях 100 % сигурна - нищо - нито разказът на Джокера, нито обърканият ми предобед, можеше да ме разубеди и да ме накара да пожелая да се върна към живота си отново. Така де, вече бях загубила паметта си, това ми даваше шанс да започна на чисто, но от друга страна, дали можех... толкова трудно ми беше да реша... а и как да се доверя на преценката си в момента? За половин ден успях да се загубя, да се намеря и да съжаля за това. Мозъкът ми беше каша... нищо логично не виждах - събуждаш се една сутрин, по нищо не личи да е по различна
от всички други сутрини, вършиш обичайните неща и в един момент просто се сещаш, че не знаеш кой си... и докато се опитваш да си спомниш разбираш,
че просто няма какво да си спомняш... И какво по дяволите да правя сега? Отворих очи, почти бяхме стигнали парка. Таксито спря, платих с двайсетачката,
която Джокера ми даде назаем и отказах рестото. Там, където бях се запътила, пари нямаше да ми трябват. Стана ми съвестно при мисълта, че никога нямаше
да му ги върна... после ми стана смешно. Имах някакви дребни в джоба на якето и закрачих към павилиона в началото на алеята. Ми така де, що да не пия
една водка, преди да поема към... Ада - нали там отиват самоубийците. Усмихнах се на тази мисъл - този грях със сигурност нямаше да ми тежи на сърцето.
Сама не разбрах кога точно реших да се самоубия... дали беше още сутринта пред огледалото в банята, или пък, когато онези дечица запяха в главата ми...
или пък в ресторанта, докато слушах колко мизерен и лишен от смисъл живот съм живяла, или не - май беше преди малко, в таксито, когато разбрах, че нямам
сили да започна отначало... Все едно... Езерото беше на около два километра навътре по алеята и после вдясно. Странно, помня точно как изглежда, само не знам кога съм идвала тук.

следва