„Денят, който смятах за изгубен”
или
как мечтите стават реалност
- Ти ще си навън на Нова година, нали? – попита леля ми с тон, нетърпящ възражение. Леля Поли – най-безпристрастният арбитър на света, що се отнася до копринени рокли, лазаня със синьо сирене и стайни цветя. Отговорих машинално:
- Да, да, разбира се… Както всяка година. – Добре, признавам, не прозвучах особено убедително. – Ще бъда с Христо и Петя, знаеш ги.
- Но те… не са ли двойка? – долових да се прокрадва съмнение в пискливия глас от слушалката. Леля Поли, както винаги, е безпогрешна.
- Да, но какво от това? Ще си прекараме добре – ще ходим на ресторант, после в един бар, после…
- Добре, добре, убеди ме. Дано си прекарате страхотно. И само да се окаже, че си ме преметнала, ще видиш ти! На леля хубавицата! Много те обичам! – връзката прекъсна. И Слава Богу. Не бих понесла дори минута повече да лъжа жената, която толкова ценя. Единственият човек, който ми подаде ръка след катастрофата, в която загина майка ми. Тя бе до ...