5.12.2011 г., 15:18 ч.

"Денят, който смятах за изгубен" или как мечтите стават реалност 

  Проза » Разкази
753 0 0
6 мин за четене

„Денят, който смятах за изгубен”

 

или

 

как мечтите стават реалност

 

 

 

 

-         Ти ще си навън на Нова година, нали? – попита леля ми с тон, нетърпящ възражение. Леля Поли – най-безпристрастният арбитър на света, що се отнася до копринени рокли, лазаня със синьо сирене и стайни цветя. Отговорих машинално:

-         Да, да, разбира се… Както всяка година. – Добре, признавам, не прозвучах особено убедително. – Ще бъда с Христо и Петя, знаеш ги.

-         Но те… не са ли двойка? – долових да се прокрадва съмнение в пискливия глас от слушалката. Леля Поли, както винаги, е безпогрешна.

-         Да, но какво от това? Ще си прекараме добре – ще ходим на ресторант, после в един бар, после…

-         Добре, добре, убеди ме. Дано си прекарате страхотно. И само да се окаже, че си ме преметнала, ще видиш ти! На леля хубавицата! Много те обичам! – връзката прекъсна. И Слава Богу. Не бих понесла дори минута повече да лъжа жената, която толкова ценя. Единственият човек, който ми подаде ръка след катастрофата, в която загина майка ми. Тя бе до мен през цялото време. Помогна ми да оздравея. Ще ù бъда признателна цял живот, вярвайте ми.

 

 Какво пък, ще бъде поредната самотна Нова година… С Христо и Петя не сме се чували от векове – тя е бременна, той напуснал работа, това чувам от общи познати. Благодаря на Бог обаче, че все още е останал някой, чието име мога да използвам по празниците като алиби за пред скъпата ми леля, която повече от всичко би искала да съм щастлива. Секунда. Май е звънецът. Сигурно ми носят пицата.

 

… но не беше пицата. Беше един невероятно изискан непознат с широка усмивка и огромен букет червени рози в ръка. Погледнах го учудено и попитах:

-         Извинете… Кой сте Вие? Не помня да сме се срещали…

-         Това е почти сигурно – усмихна се той. Усмивката му беше топла и сгряваща, подейства на студа, който бе заседнал у мен от години насам. – Предполагам, Вие сте съквартирантката на Ели?

-         Каква съквартирантка, моля Ви… О, Ели… Вярно… Предишната наемателка… Доколкото знам, е заминала за Австралия.

-         Какво?! – Горкият човек. Сервирах му новината съвсем неочаквано и сега, по моя преценка, изпадаше в лек шок. Успокоих го.

-         Ами, вижте… Доколкото ми е известно, тя е искала да учи и…

-         Да учи?! Но ние се обичахме! Щяхме да заживеем заедно!– крещеше красивият мъж с розите в ръка, а съседите вече започнаха сегиз-тогиз да поглеждат през ключалките каква е тази суматоха навън.

-         Вижте… Защо не влезете вътре? Ще се стоплите и ще изясним нещата, окей? – усмихнах се с надежда. Май вечерта нямаше да е пропиляна. Превъртях ключалката три пъти. За сигурност и за… късмет.

 

 

Оттук историята придобива вид на дневник. Моят дневник. Мисля, че така по-лесно бихте разбрали какво се случи нататък в новогодишното ми приключение. Приятно четене! 

 

27.12.2005 г.

 

Мило дневниче,

 

Нямаш представа какво ми се случи! Един симпатичен непознат позвъня вкъщи вчера вечерта. Щях да припадна, сигурно съм се изчервила като репичка със силно слънчево изгаряне! Беше меко казано, неописуем. В черен смокинг, скъпи обувки и огромен букет червени рози. Май дядо Коледа си доставя подаръците със закъснение.

Попитах го какво иска. Оказа се, че е скъсал с приятелката си преди по-малко от три месеца. Тогава въпросното момиче заминало за Австралия, а той си мислел, че тя е все още тук и му се сърди. Няколко пъти идвал до вратата, но не смеел да почука и се връщал обратно. А аз мислех, че стълбището е обитавано от духове…

 Е, пихме вино, доядохме вчерашните ми спагети (бяха ужасни), поговорихме. Май си допаднахме. Разказах му за Даниел и за ужасната ни раздяла. Даже поплаках. Отпуснах се. После слушахме музика, танцувахме и го изпратих до булеварда, където беше паркирал. Следва продължение… утре сме на бар!

 

 

29.12.2005 г.

 

Мило дневниче,

 

Ощипи ме! Бързо! Мисля, че сънувам и че не искам да се будя! Той е невероятен. Костюм ли! Ако можеше да го видиш в кожено яке и спортен панталон!

Да, хлътнах, признавам си… Но той е толкова мил и така умен… Говорим с часове. Когато съм с него, напълно забравям за времето. Мисля, че се влюбвам, и то до уши… Някой бързо да ми натисне бутона „Здрав разум”…

П.П.: На Нова година ще бъде с приятели… Мамка му… Каза го така, в разговора, Бог знае защо. Сигурно за да не храня напразни надежди.

 

30.12.2005 г.

 

Мило дневниче,

 

Така или иначе утре ще бъда сама. Съдбата ми поднесе мил подарък, а после и един по-здрав ритник отзад. Обичам моментите, когато всичко се разваля точно когато най-малко го очакваш. Какво пък, винаги мога да си купя бутилка хубаво вино и да се натъпча с шоколадови бонбони.

 

 

Но не стана така. Не се натъпках с шоколадови бонбони. Малко след речта на президента отидох до кварталния магазин и се прибрах с пълна найлонова торбичка лакомства – руло, два шоколада с лешници, ментолки,  цветен локум, ореховки, шоколадови сладки, еклери с карамелен сироп, както и голяма бутилка червено вино. На третата стълба безмълвно застинах, защото пред вратата на апартамента ми стоеше не кой да е, а самият Дамян с невероятните сини очи. Погледнах го смаяно и едва изрекох:

-         Ти… Нали щеше…

-         Казах, че ще бъда с приятели… А ние не сме ли именно приятели?

-         Да, но…

-         Ще ме поканиш ли, или ще ме оставиш да стоя на студеното стълбище?

-         Да, разбира се, заповядай. Колко съм нетактична…

-         Не си. Ти си просто красива. Шедьовър на природата. – прошепна той с тайнствен глас. Ръцете му ме обгърнаха, погледите ни се сляха. Устните ни се докоснаха жадно, телата ни трепереха от вълнение и…

 

 

 

 

 

-         И го направихте?

-         Лельо Поли… - укорително я погледнах аз. Бяхме във всекидневната ù и пиехме горещ шоколад, както всяка неделя.

-         Хайде, разказвай! Ще се пръсна от вълнение!

-         След това… Прекарахме заедно няколко вълшебни седмици и…

-         И какво?

-         Той ми предложи да се оженим. Смята, че е намерил жената на живота си.

-         Но как!... Толкова скоро! Това… - леля ме погледна притеснено. – Ти сигурна ли си?

-         Обичам го, лельо, и не ми е нужно време, за да го осъзная. Обичам Дамян повече от всичко…

-         И всичко това се случи на Нова година?! – леля ме гледаше все тъй втренчено и без да мига.

-         Да… На Нова година… Денят, който смятах за изгубен.

 

Леля Поли закачливо се усмихна.

 

-    Чудесата се случват тогава, когато ги очакваме най-малко, скъпа моя. И съм сигурна, че чувството е невероятно…

 

 

 

КРАЙ

 

 

© Яна Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??