(монолог на Канцлера на Небесната Ескадра)

Ако никога не сте видели нашите бури, вие никога няма да ни разберете! 

Не ще разберете способностите на нашите безумни души

към падане на самото дъно на бездната, 

където всичките закони на Вселената губят своя първоначален смисъл, 

и после – извисяване в стремителен полет нагоре в задпределни висоти,

където от рубинените опашки на изгарящи комети някой,

недостижимо велик, изтъкава платното на реалността! 

Първоначално слънцето припича ласкаво – като целувка на младенèц.  

От време на време слънечевата светлина започва да прикрива рехавите бели облаци. 

После те стават повече, скупчват се в компаня, докато следващия порив на вятъра

окончателно не ги оформи в огромни петнисти масиви. 

И те буквално дебнат и примамват иззад хоризонта

стичащия се по раздиращи стоманени ръбове оглушителен буреносен фронт. 

Скоро бляскавата стомана ще бъде покрита със завеса от косите на проливни дъждове. 

По силата на своето приближаване гръмотевичната буря

започва да засмуква и поглъща в себе си звуковете. 

Първи изчезват всички звуци от присътствието на човека – 

шумът от автомобилните двигатеи по пътищата,

бученето на едва забележимите аеробуси, които газят из мъглата към летищата.

След тях ще замълкне гората, а след нея и полето ще замре.

Над главата беззвучно започва да брули свиреп, пепелно-жълт вихър, 

който постепенно нагъва спирала около все още невидим център. 

Наблизо изплашена ще кресне птица.

Пронизително ще заскърца пантата на ръждив ветропоказател, 

който дословно сякаш отваря вратата за редки, но огромни капки топъл дъжд. 

И дъждът ще донесе със себе си миризма на прясно напукан камък. 

А после ще настъпи непоносимо дълга пауза… 

Усещане за време се появява само когато нещо очакваш, 

нещо най-важно, способно да измени целия живот ведъж и завинаги. 

И в дандения момент това е главното – 

възникващ на мига и властващ в центъра на върха хаос на кръгия пробив, 

посредством който се вижда черния бездънен космос 

и безкрайно далечните, пулсиращи разноцветни звезди.  

Единственото нещо, което истински ти се иска в този момент – 

да разкъсаш гърдите си с голи ръце,

да изтръгнеш от там агонизиращото сърце и с див, въсторжен вопъл,

да го протегнеш за среща с първия удар на мълнията. 

Ти не мислиш за смъртта, на теб не ти е известен страха от съмнението. 

Ти яростно искаш да станеш съпричастен към обкръжаващото те величие! 

Да станеш част от тази неописуема сила,

едновременно съзидаваща и унищожаваща света!

Сила, заличаваща границата между очевидното и въображаемото! 

Сила, проявяваща се в сладостния привкус на брезов сок и блясъка на рубин, 

сътворен от мазните капки на венозната кръв, стичаща се за части от секундата

в момента на падането ѝ върху прохладните мраморни стъпала на храма! 

Сила, съчетаваща отговорността на личния избор 

с импулсивния порив на разярените тълпи!

За да стане такава тази сила, ти трябва да пожертваш своята уникалност,

хвърляйки я в огъня на безумието. 

Всичко останало така и не е важно. Така незначимо. 

Така оскърбително логично за истинското разбиране на нещата и себе си. 

Не-е!.. Ако вие никога не сте видели нашата гръмотевична буря, 

тогава никога не ще надникнете в душите ни. 

А нима така много искате това?!

Но помислете: действително ли сте готови за него?..

Ако не сте видели нашата зора, никога няма да разберете

какво ние влагаме в думата “безсмъртие”.

Защо сърцата ни са пълни с възторжен покой и необуздана смелост?

Защо заспиваме щастливи?

За нас животът е принудително очакване на последната битка!

Най-прекрасната битка в историята на света,

където ние прекрачваме в огъна на Армагедон,

прославяйки милостта на Създателя и унищожавайки всичко по Неговия път!

Ние сме последната искра на Всемирния пожар, падаща в нозете на Творца.

Ние сме облекчителната въздишка на Победителя,

първия слънчев лъч, отразен в Неговото издигнато острие на меча.

А после?.. Никой не казва какво ще се случи след това.

Тогава ще настане зора. Първият изгрев на новия свят!

Какъвто винаги сме го очаквали през цялата история на нашето съществуване –

обикновен, свещен като щастието изгрев, без противоречя –  

необратима линия на перехода от черно в бяло, другата страна на дъгата.

Изгревът започва с разбирането, че скоро ще настъпи.

Нещо неописуемо, но очевидно изпълва съзнанието,

насърчавайки го към изменение линията на поведение по отношене към света.

Иначе, простичко казано: “просветление, разсъмва се”.

Изгревът действа като химична реакция. Като нотите в мелодията.

И тази мелодия е толкова приятна,

че предизвиква тънък хлад по върховете на невролептичната мрежа.

Иначе, простичко казано: “тръпки по кожата”.

И, разбира се, прохлада. Това вече е от областта на физиката.

Поезия на появата на частица от нищото.

Просто казано: “това е като мисълта”.

Прохладата се разпростира от най-тъмните ъгли на гората,

сковавайки със звънка паяжина все още топлите от лунна светлина камъни

и ги превръща на мига в огледала, които отразяват същата тази –

другата страна на дъгата, където черното преминава в бяло.

Иначе, простичко казано: “папратът избледнява”.

Тук навсякъде цари магия – големи изменения, неизбежни парадокси.

Някой призовава еднорог, някой посява цветя в открития космос.

Територия на екзистенциалния хаос, родина на законите на физиката.

Но за коренното население, тоест за нас, това просто няма значение.

Важното е, че словосъчетанието “не може да бъде” за нас няма смисъл.

Слушате ли как растат и се напукват кристалите,

чувате ли трескавия шепот на процепа,

през който прониква зародиш на енергия,

на която някога ѝ е било съдено да се превърне в мълния?

И усещате ли как оттичащи като димящи горски ручеи сенки

отнасят със себе си най-дълбоките, предизгревни сънища на грешниците?

Всичко във всичко, случайното в определеното, цялото в частичното;

насмешливо присвитите възпалени очи на смъртно ранен герой

и послевкуса от първата целувка върху устните на разбудената принцеса;

монотонното въртене на мелничарското колело

в най-отдалечения ъгъл на Вселената, в покрайнините на родното село.

Ние не победихме смъртта. Ние поробихме нейната мечта.

Издигнахме нерушими монолити на теони по целия свят.

Всеки теон съдържа генни образци на стотици поколения от народа ни,

също и на всички, които искаха да видят нашата зора.

Всеки теон се охранява от армия герои, безумни и всеотдадени,

способни сами да победят цели цивилизации.

Цялата история на теоните – това е история на огнища на добродетели и величия,

възпитание на единомислие и абсолютната преданост към идеята.

Така благороден човек никога не е бил!

Днес за милиони ваши предци ще настъпи най-важния изгрев в техния живот.

Заедно с пропукването на зората и първите слънчеви лъчи

ние ще им върнем този живот и те ще получат всичко,

което човечеството е научило през последните хилядолетия.

Те ще заселят нови галактики, ще създадат империя,

ще заслужат своя Император и под неговите знамена

ще се сражават на страната на Създателя

в последната битка на Апокалипсиса.

И вие ще видите всичко това, единствено ако Той ви върне душата.

Но това ние с вас ще разберем само на разсъмване.

И това може да е последното нещо, което ще видим заедно.

Но съгласете се: то си заслужава!..

Deus vult!*

=========

© Tyto ALBA