1.

     Закъсня есента, но дойде с гръм и трясък. Морето беше излязло от коритото си и нямаше сила, нито земна, нито небесна, която да го прибере и успокои. На талази превземаше сушата метър по метър, още посред нощ се завихри, не се спря и на сутринта, бушуваше и тресеше земята като подмолен вулкан, стоварваше се мощно и яростно върху пясъка, сякаш се биеше с него. Беше се качило досами праговете на малкия ресторант, в който двамина посетители наблюдаваха пяната, вълните, черното в тях, бялото край тях, и мълчаха.

     – Вятърът е северен – съобщи готвачът, който се беше слял с обстановката и двамата на масата дори не усещаха присъствието му, въпреки че той непрестанно се движеше и се мотаеше покрай празните маси, изглаждаше без причина краищата на покривките и побутваше столовете. – Казвам ви, този път няма да ни се размине. Това море е жадно!

     – Още две порции – вдигна глава по-възрастният мъж на масата, с обло лице, сипаничаво и жълто; държеше се свойски и имаше вид на местен пройдоха, човек значим в собствените си очи, движенията му бяха като на началник. – Две! Две казах!

     – Кажи го на сервитьора. Аз ще изпълня поръчката в кухнята. – Готвачът нехаеше за волята на този човек. Изгледа го спокойно и с известно отвращение. Той едва ли щеше да оцени качеството на поръчаното след толкова алкохол.

     – Къде е тоя малоумник, келнерът? – изкрещя ядосано облият и се извърна. – А?

     Готвачът се взираше през прозореца и наблюдаваше как капките от пяната се стичат бавно по френските прозорци на ресторанта. Те се удряха в стъклото и после се отпускаха бавно и уморено, сякаш се предаваха пред нещо. Наскоро му попадна една книга с поезия – сборник със стихове на неизвестни автори, издаден преди десетина години; напоследък нямаше много работа и се ровеше из рафтовете, където покрай готварските книги и скъсани списания откри тази книжка. През нощта, някъде към два часа след полунощ преди около седмица, вятърът го събуди, заблъска по стъклата като че искаше да влезе, и в паметта му ненадейно изскочи това: „Недей се свлича./Моля те, недей./Бъди си там, където се отрони./ Изгря и падна. Поживей!/Сълза преди да станеш. Или спомен.“

     Не помнеше нито автора, нито заглавието на това сополиво стихотворение. Нямаше представа дори защо и как го беше запомнил.

     – Келнер! – гракна отново облият.

     Едно дребно момиче, повехнало, тъжно и неспокойно, се появи иззад пердето на кухнята.

     – Ти не беше ли мъж, ма? – В очите на местния главатар се четяха гняв и безсърдечност, готови всеки миг да се излеят върху плахата слабост на момичето; то изглеждаше съвсем крехко. – А? Или си всъщност мъж? Я да те пробвам!

     И плясна девойчето по дупето. То се просълзи. Стисна устни.

     – Шефе, прекаляваш. Извинявай, ама такова... – Това го каза събеседникът на баровеца, негов шофьор вероятно, защото се държеше подчинено и не вкуси дори и капка нито от първата, нито от втората кана с пенливо червено вино. – Ние вече достатъчно пихме. Защо поръчваш още? Такова...

     – Поръчвам храна, не вино. – Потърси с поглед готвача и като не го видя, извика напосоки: – И аз съм жаден като морето, готвачо! – Успокои се за миг, като забеляза страха у момичето. Каза престорено и лигаво: – А виното ще дойде после, нали, малката? Или заедно с храната ще го донесеш? Бива ли да се храни човек без глътка винце? – И пак я опипа отзад. – Виното трябва да остане, колкото и да си пил. Барем пет пръста да има от дъното нагоре, кога вече никой го не ще, само тогаз ще се знае, че е било достатъчно. А? Нал тъй, сладурано?

     Готвачът откъсна най-сетне поглед от вълните и стъклото, доближи се до масата и шумно се изплю върху голото теме на облия човек.

     – Какви да бъдат новите две порции? – попита го спокойно, докато разбъркваше плюнката върху темето му със средния си пръст; имаше този навик още от времето, когато покрай другото се учеше на готварство – ползваше ли суха мая, слагаше я в брашното, капваше малко хладка вода, ръсваше захар и ровеше с пръст вместо с лъжица, за да шупне. – Порциите със или без чесън да бъдат? Препечени или не? Алангле? Как ще ги обичате? А, господин Объл?

     Баровецът отначало прие това за шега, после алкохолът отстъпи на разума и лицето му се зачерви, разтърси глава, рипна и понечи да извади пистолета, пъхнат в кобура отзад, невидим за околните и прикрит така под ризата, че да не се забелязва. Докато откопчаваше калъфката, изведнъж му се зави свят, прилоша му и се строполи обратно на стола.

     – Довърши го... вместо мене – нареди на шофьора задъхано, уплашен от състоянието си. Не беше пил токова много, какво му става? Бяла пяна бликаше от устата му. През зъби изсъска: – Веднага!

     Шофьорът взе пистолета, видя, че е зареден и изръмжа:

     – Такова... Добре де. Ето.

     Произведе изстрел и той се оказа фатално точен. Шефът му се строполи върху масата с дупка в челото. Не потече много кръв. Сигурно по тази причина лицето на този гологлав началник изглеждаше съвсем чисто в своята гримаса, учудено, че му се е случило нещо, което е вън от контрола на съзнанието и волята, с които допреди минути можеше да раздава живот и смърт, справедливост и зло. Дори не чу гърмежа, не допускаше, че него ще убият. Лицето му си остана същото, дори цветът му не се промени, но изражението му беше неописуемо. Този човек сякаш винаги е бил мъртъв, хрумна му на убиеца, докато се взираше с известно съчувствие в дима от раната. Усмихна се зловещо и се огледа.

     Сервитьорката пребледня, усети погледа на убиеца върху себе си и в това време някаква внезапна слабост разтресе краката ѝ, не знаеше как да постъпи и къде да се скрие. Обърна се да не гледа, но от вече видяното в сърцето ѝ нахлу ужас, даде си сметка, че не е в състояние да се овладее сама; за миг се усети като захвърлена от невидима зла сила в стихията навън, а в навлажнените ѝ очи зейна мрачен и сив, леден, пронизващ страх. И не само страх, болка стенеше в тях, като че тя самата беше покосена от куршума. Затвори ги. Стисна клепачи. Тя ли беше следващата? Какво става?

     – Не се притеснявай – каза ѝ ехидно готвачът и посегна да я докосне, но се отказа. Тя беше настръхнала и боязлива. – Поръчката ще бъде изпълнена. Господинът поръча още две порции. Ще станат на секундата.

     – Нека е само една, такова – съобщи бавно и някак делово шофьорът. Наричаха го Рязания. Имаше стара прорезна рана вляво от устата, зле зараснала, и това му пречеше да си отворя докрай ченето; а може би тази рана беше увредила повече неща, отколкото се виждаше. – Този, облият, вече не е гладен. Ще ми помогнеш ли, готвачо?

     Изнесоха трупа навън, закачиха нещо тежко на нозете и го бутнаха да се отърколи по нанадолнището. Морето по-нататък си знаеше своето. То искаше всичко да погълне тази есен, жадно беше.

     – Ще вали, май – рече готвачът, когато донесе поръчаното. – Ще ме прощаваш, ама на момичето му прилоша. Аз ще почистя тука. – Дръпна покривката и понечи да сложи друга: – Ей сега.

     – Не, стига съм си губил времето. Ама ти на какъв се правиш пред мене, а? Имам друга работа, знаеш. Ще дойда довечера. И другият... Такова. Шеф е, все пак. Да му сготвиш от същото. Такова. Дано докато го доведа, кръчмето да си е още на мястото. Да не го погълне морето – така де, като тялото на плешивеца. Хубаво е местенцето, такова. Удобно. Съвсем до морето. И страшно, и хубаво местенце. Ама дано и ти довечера да си във форма като сега. Човек изгладнява в такова време. Ясно?

     – Да, направо сме в устата на морето, така да се каже – съгласи се готвачът и намигна. – Да, ясно е. Само морето да не се отдръпне. Ще изплуват някои неща.

     Докато ги наблюдаваше как говорят, сервитьорката си спомни за мълвата, че тези двамата са съдружници. За тях говореха, че били направили дружество с ограничена отговорност или нещо такова, а също и че били вписали в предмета на дейност на фирмата многозначителното: „Отстрел на дивеч в рамките на закона.“ Като намек. А сега беше добро време за лов. И за оправяне на сметките. Рибата кълвеше. Тя знаеше, че те са добри ловци. Или поне се досещаше. Цялата трепереше. Не знаеше какво да мисли. „Рибата дивеч ли е?“ – това ѝ хрумна. А човекът?

     По това време другите ресторанти наоколо не работеха. Пусто беше. Даже чайките се бяха изпокрили край канарите на отвесните скали край брега. Сивотата на пейзажа от време на време са разкъсваше от белите пръски на набъбналата пенеста стихия, върлуваща навън. Морето кипеше и се завихряше, образуваше големи дупки в недрата си и всмукваше всяка сламка, всеки труп, всичко, което му пречеше да господства.

     Готвачът видя водовъртежите и съобщи:

     – Не, морето няма да ни предаде. То не е такъв човек. Съдружници сме и с него. И то го знае. Просто му трябва време и място. Мотив. Отнемеш ли му мястото, беснее и лудее сума ти време. Знаеш ли, Рязан, мисля си, че...

     – Какво такова, а? – оня се изнерви от сложното говорене на готвача.

     – Морето обича смъртта. Това си мисля. Иначе да е мъртво отдавна. Смъртта всичко му прощава, понеже знае, че е обичана. Прочетох го в една книжка. Май така пишеше.

     Шофьорът кимна неопределено, махна с ръка пред челото си като да прогони досадна муха и тръгна тежко към изхода, окачвайки кобура на жертвата си на кръста – там, където досега висеше само нож.

     – Морето и момето са твоя грижа. Така е според уговорката – каза нервно, опипа старата рана на бузата си по навик, после натисна с юмрук долната си челюст наляво и тя изпука. Тръшна вратата.

     Рязания не харесваше тия словестни игри и неясни обобщения на готвача. Преди не говореше така. Има-няма година, откакто започна да да се изразява странно – като някакъв интелектуалец. Интелектуалците Рязания ненавиждаше от душа, сигурен беше, че те винаги се подиграват на другите, дори когато се извиняват, защото в тона им винаги се усещаше нотка на превъзходство. Даже нещо по-лошо.

     Всъщност се страхуваше от тях, защото не ги разбираше. Ето сега и готвачът, когото смяташе за съдружник. „В устата на морето...“ Бре, ти да видиш - море с уста! Или: „Морето обича смъртта.“ Това не го схвана никак. Ама иначе ценеше факта, че може да сготви всичко тоя хитрец. Дори и него. И окото му нямаше да мигне. Трябваше му само месо. Знаеха се отколе. И се уважаваха по онзи полезен начин, по който си помагат двамина, привикнали с мисълта, че един от тях рано или късно ще е излишен в света на другия. Затова приеха да бъдат съдружници в това начинание. Готвачът умееше да готви, той – да доставя месото. Бизнесът вървеше.

     (Следва)