Над спокойното августовско море, плискащо бисерните си вълни в златните пясъци на лазурния бряг се издигаха въздишките на едно отминаващо лято. Хладен бриз и копринени талази предвещаваха още един прекрасен ден. Рубинен изгрев последва зората с цвят на маслодайна роза. Ухаеше на водна свежест и смирение. Светлината беше победила Тъмнината и въздухът беше пропит от нова надежда за нещо прекрасно.

Дамяна стоеше с гордо вдигната глава, облечена  в разкошна дълга рокля от синьо-зелено ламе-хамелеон, подсилена с кринолин и корсет. Сияйната ѝ коса бе прибрана в сложна плетеница, навита на кок и само двата вечно непокорни кичура падаха свободно покрай ушите ѝ, украсени с изящни златни обеци със сапфири и множество аквамарини. На шията ѝ блестеше колие със също такива камъни. И макар външния ѝ вид да напомняше на благородничка от Ренесанса, босите ѝ крака и кървавочервено червило създаваха на мига представата за диво и тайнствено съзнание, неподвластно нито на времето, нито на пространството, нито пък на природните стихии.

Погледът на неопитомената вълшебница бе пронизващ, жадуващ, изискващ. И в настоящия момент само един единствен човек притежаваше способността да проникне отвъд непробиваемата завеса от самодоволство и студенина на ведата. Както и да усети раздиращата я болка като своя. 

Леополд, чувствайки тържествеността на момента, също се бе пременил подобаващо: Бохемски костюм с разгърдена риза, върху който се стелеше забележително наметало от хиляди разноцветни кръпки, обгръщаше слабоватото му тяло. Беше с пищна шапка с блестящи орнаменти в стил стийм-пънк, които красяха периферията ѝ, а на шията му висяха множество медальони с алхимични символи по тях. Ефектни лакирани чизми в бордо завършваха причудливия  му външнен вид.

Дамяна го огледа критично и прихна да се смее.

– Къде ви е корабът, капитане? Не предполагах, че някой би искал да го изпратят в последния му път облечен като пират. Още повече, ако става дума за самата мен.

– Лейди Дамяна, за мен е чест да извикам усмивката на лицето ви. Леополд Ханеман-винаги готов да ви развесели!

Той направи дълбок поклон, сваляйки шапката си и под нея творческият безпорядък на косата му отново демонстрира дръзкото си мнение за живота, вселената и всичко останало.

– Дам. Или да ме отчая напълно от живота. Станете, смели ми пирате! Не горя от желание да извършвате немислими грабежи в мое име.

Лео се изправи и земните му лешникови кристали срещнаха сюрреалистично- сините диаманти на Даме. Колкото и да не им се щеше, се налагаше да проведат точно този разговор.

– Ти дойде. Той ли те върна?

– Заедно го направихме. Аз, ти, той… Лео, ние винаги сме били един отбор. 

– Да, но той те контролираше. Прогони те, нареди ти да мълчиш. Защо не се разбунтува? Защо не възропта? Защо?

– Защото ти беше важният в момента. Лекувайки те, лекувах себе си. Не биваше да се поставям  над теб, но можех да си помогна посредством изцелението ти. Как мислиш, здрав ли си вече?

– Здрав? Та аз дори не съществувам, Дамяна! Що за идиотски въпрос? 

– Хайде без обиди, моля те! Толкова години живееш в мен и дума не съм обелила за права над теб. Не съм очаквала да ми благодариш, но поне може да си спестиш презрението.

– Презрение? Нещо си се объркала. Аз искрено се възхищавам на изключителните ти ментални умения да създадеш една пълнокръвна личност, да я издигнеш на върха на Вселената, давайки ѝ всичко, включително и най-истинската и чиста любов. И накрая да я разсипеш на прах, обявявайки ѝ, че няма място в главата ти. В мислите ти. В сърцето ти. Макар, че се съмнявам да имаш човешко сърце. Ти си вавилонски ангел. Една измамна илюзия, примамваща към дълбините на преизплоднята невинните души.

– Няма да споря с теб. Кукловодството винаги е било по вкуса ми. Оплитането на чужди души и умове ми е призвание. Но иначе няма как да върша истинската си работа. 

– Разбира се! Е, поздравления за отлично свършената работа! Как ще нареди Ваше Коварство да напусна този свят? Може би да си отрежа главата? Или да се хвърля от скала по ваш избор? Животът ми винаги е бил във ваши ръце, сега смъртта ми е в тях. Така че, какво е решението ви?

– Лео, не създавай драми там, където  няма смисъл от тях.  Аз няма да те убия. Не ме гледай така, казвам истината. В момента, физическото ни тяло е на операционната маса и е под пълна упойка. Предстои ни  дълга и сложна  неврохирургична операция, при която ще влязат в мозъка ни и ще изрежат от него тумора. Ако тя е успешна, аз ще се събудя от нея и вече ще бъда пълна господарка на ума си. Това не значи, че ти автоматично ще изчезнеш. Не, просто ще останеш на заден план. Като глас, който спори с мен. Като съвестта ми, може би. Като една нереална мечта. Не е толкова просто да се излекува раздвоение на личността като нашето… моето. Виждаш ли? Аз просто не съм в състояние да възприема света без ти да си пълноправна част от мен. Но приемайки лекарствата си, което се заклевам в живота си вече ще правя редовно, твоят глас ще отслабва постепенно, докато накрая не се превърне просто в ехо от миналото. Духът на едно друго време.

Разбери ме, Лео. Повече от половината ми живот премина в заблуда и лутане между реалност и фантазия. Аз не умея нищо, включително и да общувам с други хора. Не и пълноценно. Нямам приятели. Роднините ми са мъртви. Дори не знам как да се грижа за себе си, защото досега се грижех за теб. Но това не е правилно. 

Искам да живея в реалността. Грозната, сива и прозаична реалност, в която обаче ще ме има мен. И болките и щастието ще са реални. И постиженията, и разочарованията- също. И не ме обвинявай в егоизъм. Твърде дълго се пренебрегвах и отричах очевидното- че аз съм си съвсем самодостатъчна. А и кой би се наел да се разправя с мен? Аз съм опасна. За себе си и околните. 

– Много тъп край си измислила за такава интересна история. Същинско клише. Аз не искам да свършва по този начин. Ярка личност като мен не заслужава подобно отношение. И тъй като съм част от целия ти съзнателен живот, ще се погрижа финалът да бъде реално смайващ.

Лео се усмихна мистериозно, разпери ръце подобно на могъщ магьосник и прошепна няколко напълно неразбираеми слова. Изведнъж Дамяна почувства странно вцепенение. А в следващата секунда, от телата и на двамата започнаха да струят потоци от цветни лъчи. Нагоре и един към друг. Неговият беше тъмносин, а нейният-яркочервен. Те се смесваха и сияеха все по-силно, докато в същото време телата им претърпяваха странни трансформации. Лео се превръщаше в ледена статуя, а Дамяна изгаряше в яростни пламъци и пищеше с всичка сила.

Зората на новия ден се смени с апокалиптичен залез. Метеорити осеяха цялото небе с губителен огън, след което започнаха да раняват земята, да ѝ нанасят хиляди болезнени удари, формирайки дълбоки кратери. В морето се надигнаха огромни вълни, които предизвикаха ужасяващи разрушения по крайбрежието. Въздухът се изпълни с прах, и гореща пара, звездите и Луната се скриха зад пушилката на Съдния Ден и гласът на Живота заглъхна.

– Искаше да остана само спомен за теб. Искаше да ме натикаш дълбоко, там където не огрява ни един светъл лъч. Но това не е възможно, скъпа моя вълшебнице. За да си ида, трябва да взема целия свят със себе си. Ти си негова господарка. Ти си моя господарка. Значи твой дълг е да си отидеш с мен!

– Не! Лео, моля те! Не го прави! Не искам да умра!

– И аз не искам. Не и сам. Ти обеща…

Твърдта под краката ѝ се разцепи и от недрата ѝ заизвира течна скала, която по команда на Лео обви двамата и ги погълна. Мигновено, без да имат възможност дори да издадат и един членоразделен звук.

Всичко утихна. Индигото на нощта се осея със звезди, Лунният сърп на първата четвърт увисна скръбно насред небосклона. Вечерните вълни запяха тъжна песен за една невъзможна и погубваща любов.

На брега, чийто пясък бе станал мек като косицата на новородено, пораснаха пясъчни лилии. Точно там, където магмата се превърна в последен пристан за двама гении.

Епилог

– Дамяна! Дамяна! Събудете се, прекрасна госпожице! 

Даме чувстваше главата си тежка и пулсираща. Не я болеше, по-скоро усещането приличаше на натиск, но отвътре. Сякаш налягането в черепа ѝ бе нараснало неимоверно много и заплашваше да го пропука по шевовете. Пред погледа ѝ имаше невидим воал, който обаче размътваше образите. Търкането на очите не подобряваше състоянието им. Тя опита да отвори уста в отговор, но тя бе суха като пустиня.

– Знаеш ли къде се намираш? Не прави усилия да говориш, просто стисни ръката ми веднъж ако отговорът е “Да.”

Даме послуша съвета на познатия глас. Все пак беше на най-доверения ѝ човек. 

– Чудесно! Е, имам добри новини за теб. Операцията е успешна. “Пришълецът” е елиминиран. Ще живееш. Дълго и щастливо. Ако го искаш, разбира се.

– Ч-у-д-н-о- о-о… Н-е, а-з щ-е г-о-в-о-р-я. Н-е м-е с-п-и-р-а-й-т-е, п-р-о-ф-е-е-е…

– Извинявай, че те прекъсвам, но подобни операции се отразяват сериозно на висшата  нервна дейност и усвояваните с години умения. Известно време ще изпитваш затруднения с фините движения на пръстите и говора. Но повторенията постепенно ще подобрят състоянието ти. И преди да си ме попитала- тук съм, за да ти помогна с адаптацията. Вече си сама. Да, НЕГО го няма там- вътре. Както и всички  вселени, които беше сътворила. За него, за себе си, за двама ви. Просто онази част от мозъка ти, която отговаряше за въображението ти е изрязана заедно с тумора. За съжаление, вече няма да можеш да твориш светове…

“Точно това исках. Сивотата и скуката на реалността. Без повече фантазии! Колкото и сладки да са те! Да бяха…!”

– … в  ума си.

– ?

Дамяна вече беше успяла да фокусира и виждаше съвсем ясно професор Иван Начев пред очите си. Изглежда недоумяващото ѝ изражение имаше желания ефект и той побърза да продължи с разясненията си:

– Казвал ли съм ти някога, че умът ти е ум на не един, а на двама изключителни гении? И когато влиянието на задръжните механизми в него се премахне, би могъл да се разкрие неподозиран негов потенциал? Е, твоята потискана мисловна способност е… Не мога да повярвам, че произнасям подобно нещо… Това е отвъд всяка трезва мисъл… Същинска фантастика! А, ето те и теб! Моля те, измъкни ме от тази конфузна ситуация! 

– Нямаш грижи, професоре! Добре дошла обратно в света на живите, Лейди Дамяна! Е, хайде сега!  Мислех, че ще се радваш да ме видиш отново. Или пък за пръв път…

Дамяна се разтрепера цялата, въпреки че отвътре вреше и кипеше. Пред нея стоеше ТОЙ! Леополд Ханеман в цялото си великолепие. Е, не носеше пиратски костюм, а черна тениска и дънки, но си беше съвсем истински. И дори се усмихваше приятелски.

– Изключително ми е приятно да се запознаем! Допреди няколко месеца аз изобщо не подозирах за съществуването ви, но в един прекрасен ден мой добър приятел ми показа репортаж, в който се разказваше историята на една необикновена жена. Нейното въображение бе направило част от ума ѝ една реално съществуваща личност. Нещо като мечтана фантазия, с която тя е живяла като с второ свое “Аз” в продължение на десетилетия. Нямате представа какво беше учудванета ми като разбрах, че тази нейна втора самоличност съм самият аз. Съвсем естествено се заинтригувах как сте си ме “представяли” в ума си. Свързах се с автора на статията, популяризирала уникалния ви случай по света и установих, че между вашите фантазии и моя живот има поразително сходство. Разбира се, като изключим тайнствената болест, която ни е “повалила” и двамата. Разбрах и че сте претърпяла тежка операция. Това още повече ме амбицира да дойда тук, за да се запознаем. За зла беда, допреди няколко дни вие бяхте в дълбока кома и моите опити да проведем разговор не сполучиха. Но сега сте будна, най-после. И аз ви приветствам.

Дамяна сякаш стъпи на ръба на остър бръснач.  Главата ѝ се замая и възникна усещане за пропадане в тресавище. Тя биваше засмуквана все по-надълбоко, докато неочаквано в един момент стъпалата ѝ не опряха в твърда повърхност. 

“Това не е истина! Ти просто отказваш да се откачиш от мен! Махни се! Аз съм реална, ти-не!”

Но Леополд Ханеман стоеше пред нея с разтревожено лице и дори се опита да я докосне, но тя рязко отдръпна ръката си за да избегне съприкосновението си с него.

“Прости ми, моля те! Не ме мрази, задето се опитах да те убия! Не го исках наистина. Но бях длъжен да го сторя. Да унищожа онзи свят, за да дойдеш в този. И аз да те открия тук. Аз съм истински, Дамяна. Вече. Благодарение на теб.”

“Ти просто си упорита натрапливост, която отказва да се примири и подчини! Махай се! Ще крещя! Ти не си истински! Не ми пука, че отказваш да умреш! Аз ще живея! Аз! Не ти! Твоят край настъпи там, където го сътвори! Аз ти предложих да останеш като ехо и да заглъхнеш безболезнено, но не- на теб ти бе необходима драма, трагедия, фойерверки и фанфари. Господин артист! Изчезни или ще отнема живота си! Тогава веднъж завинаги ще се отърва от теб!”

Дамяна крещеше наум, водейки отчаяна борба с Леополд. Но с всеки безнадежден крясък, ТОЙ ставаше все по-реален, а нейното безсилие да го прогони-все по явно. За сметка на това, обаче, физическата ѝ сила се възвръщаше с учудващо бързи темпове. Както и решителността да надделее, като заяви гласно категоричното си решение.

– Ти нямаш власт над мен! И никога не ще имаш! 

Професор Начев едва не получи инфаркт от изумление. Дамяна не просто стана от леглото съвсем спокойно. От очите ѝ се разхвърчаха искри, а между пръстите се зародиха страховити мълнии. В бялата болнична роба, с разпусната рошава коса, с разперени във въздуха ръце, тя се зарея в левитация и се спусна към ужасения Леополд Ханеман, твърдо убедена да го довърши веднъж завинаги. Физически и духовно.

Лео тичаше по коридорите в опит да намери укритие, но вратите или бяха заключени или изчезваха в мига, в който си помислеше да ги отвори. Озававаше се пред гола стена и пред не особено светлата перспектива да бъде изпепелен от Даме.

Преследването трая неизмеримо количество време. Никой от двамата не се уморяваше, защото и двамата принадлежаха на един и същи ум. А този ум не се поддаваше на ничий контрол. Може би са мо на любезната молба на един истински професионалист:

– Прекратете веднага  тия детински изпълнения! Въобще не съм в настроение за игрички след като едва не ме уморихте. Или ще се държите прилично или ще използвам груба сила отново!

Дамяна и Лео рязко бяха върнати в реалността от гласа на трезвия разум на Начев и всеки зае подобаващото му се място. Лео се прикри в дълбините на съзнанието на Даме, а тя се смири и виновно наведе глава, докато си лягаше обратно в предвиденото за тленното ѝ тяло болнично легло.

– И-з-в-и-н-е-т-е м-е  п-р-оф-ф-е-с-с-о-р-е…

– Спести ми спектакъла си, госпожице! Някой  наивен студент, сблъскващ се за пръв път с мощта на коварството ти може и да се върже на сърцераздирателната ти актьорска игра, но не и аз. Познавам те по-дълго, отколкото самата ти се познаваш и вече наистина няма с какво да ме изненадаш. 

– Тогава нека си говорим откровено. Този път наистина.

– Трябва да престанеш. По дяволите, махни го тоя сладникав розов залез над планината, мамка му! Искаш ли да се почувстваш най-после нормално или предпочиташ да си смахнатата манипулаторка от която се страхуват всички? 

– Има ли една прашинка истина в онова, което ми казахте по-рано, професоре? Струва ли си въобще да опитвам да съм нормална след като не съм?

– Сега на състрадание ли ще си играем? Не, не и не! Казах да спреш с игричките! Много добре знаеш, че никога не съм те лъгал.

– Току-що го направихте. Няколко пъти.

– Не е вярно. Просто ти изкриви думите си така, както ти беше изгодно.

– Нито въображението ми е мъртво, нито способността ми да внушавам представи и усещания. Включително и на себе си.

– Напротив. Това е поредният ти болезнен сън-лабиринт, от който имаш задача да намериш изхода преди да е станало твърде късно.

– Късно за какво?

– Да живееш. В реалността. Операцията ти действително премина успешно. Просто ти се боиш да се събудиш, за да не установиш че действително си останала съвсем сама на този свят. Но само този, който не взема решения, не греши. И никога нищо не постига. 

– Значи просто трябва просто да се събудя от безкрайния си сън, за да заживея нов живот?

–  С кого ли от нас не е така, мила моя?

Дамяна не дочака повторна покана. Затвори очи и в мига, в който съзнанието ѝ започна, този път наистина, еднопосочния си път към Светлината, на дясното ѝ рамо падна искрящо бяло перо. Беше изключително странно, тъй като пътят ѝ представляваше бавно изплуване към повърхността от дълбините на тайнствения океан на ума ѝ. А перото нито беше мокро, нито се местеше от мястото си докато тя извършваше енергични движения с ръцете си.

“ Докосване от Съдбата? Не, едва ли съм заслужила подобен жест от Провидението.”

И тя продължи да се издига към повърхността, докато накрая не изскочи над нея и не си пое дълбоко въздух, огряна от гальовните лъчи на августовското утро. Същото онова, в което реши да каже “Сбогом!” на своето друго “Аз”.

– Хей, русалке! Намери ли бисери там-долу?

Даме се обърна по посока на познатия глас с приятен музикален тембър.

– Не. Но намерих неизчерпаемо находище на други скъпоценности.

– Страхотно! Хей, къде отиваш? Няма ли да се върнеш при мен?

– Обичам те, мило мое ехо!

– Значи все пак не… И аз те обичам, любима моя песен!

Даме помаха на Лео докато се отдалечаваше все повече и повече от него и продължи издигането си. Нагоре, към висините и светлината на най-ясното и кристално чисто съзнание...

К Р А Й