Не достигнах до онези обреди. В които коленичи болката. В които и най-пищното ограбване замлъква, калявайки си волята. Отредености прескачат ме. А църковните напеви са причуване.
Обременени са дори и клетвите. А толкова напрягахме се да ги чуем. Олтарите изгнили са, малко ли надежди там обесихме? Искахме да докажем на света, (а забравихме за себе си), че в люлката на самозабравянето може да се пази равновесие. Сега, изнежени до счупване, се мъчим да открием святост в остатъците. Но са само пепеляви отражения. Гаснещи. Без плът.
Силуети загнездват се в утробата на първичното и с крясъци погубват покръстването. Езическо се оказа дори и обичането (земята не изгаря златните телци)...
Хладнокръвие имаше само, когато прерязахме вените на страданието. Но не разчетохме свободата в очите си. И неусетно я погазихме. Лишихме се от способността си да създаваме. И доброволно се оставихме да бъдем насилени...
Не достигнах и до онова причастие. За жената в себе си. А някога и обещах да я направя силн ...