Не достигнах до онези обреди. В които коленичи болката. В които и най-пищното ограбване замлъква, калявайки си волята. Отредености прескачат ме. А църковните напеви са причуване.

Обременени са дори и клетвите. А толкова напрягахме се да ги чуем. Олтарите изгнили са, малко ли надежди там обесихме? Искахме да докажем на света, (а забравихме за себе си), че в люлката на самозабравянето може да се пази равновесие. Сега, изнежени до счупване, се мъчим да открием святост в остатъците. Но са само пепеляви отражения. Гаснещи. Без плът.

Силуети загнездват се в утробата на първичното и с крясъци погубват покръстването. Езическо се оказа дори и обичането (земята не изгаря златните телци)...

Хладнокръвие имаше само, когато прерязахме вените на страданието. Но не разчетохме свободата в очите си. И неусетно я погазихме. Лишихме се от способността си да създаваме. И доброволно се оставихме да бъдем насилени...

Не достигнах и до онова причастие. За жената в себе си. А някога и обещах да я направя силна. Разпознавах я в хиляди очи. А след това извръщах поглед и се криех.

Разкопах гробовете на мислите. И обрекох ги на скитане. Обръщам се назад само, за да си спомня как абортирах неистово при всяко напускане... Сега тръгвам и аз. Но вече стерилна...

П.П.: Вдъхновено от "Земята е наречена на болката" (Рени Бакалова)
http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=108974