Времето беше студено. Валеше есенен дъждец, а въздухът беше доста хладен за октомври месец. По тихата алея бавно вървяха момче и момиче, хванати за ръка. Бяха сами. Наоколо нямаше никого, но те имаха всичко, от което се нуждаеха до себе си. Любовта, която изпитваха помежду си, гореше и топлеше сърцата им. За нея нямаше граници. Те се чувстваха щастливи всеки път, когато бяха заедно, независимо от мястото, времето и останалите обстоятелства. Въпреки известните пречки, които не им позволяваха да развиват любовта си, те бяха намерили начин да бъдат заедно и сега се радваха на постигнатото взаимно щастие.
Учеха се един от друг. Говореха си на всякакви теми, обменяха опит, споделяха си всичко. Бяха много близки. И не можеха дълго време един без друг. Всяка минута, в която не бяха заедно, се точеше толкова бавно, сякаш часът на следващата им среща никога нямаше да дойде. Прекрасното чувство, зародило се в сърцата на тези двама влюбени, носеше със себе си неземна красота, сладка нежност. Бяха създадени да бъдат заедно, да се обичат.
Момичето погледна към своя любим, и когато установи, че той вече я гледа, сведе глава засрамено. Той спря и нежно я целуна по бузата. Тя се усмихна, слагайки ръка на лицето му. Гледаха се в очите, усмихвайки се един на друг. Капките дъжд галеха лицата им, оставяйки мокри следи. Една от тези следи по лицето на момичето обаче, беше различна от другите. Някак по-дълбока, по-чиста. Той веднага различи сълзата от дъждовните капки и побърза да я изтрие с дланта си. Усмивката му изчезна и на лицето му се появи изражение, показващо объркване.
- Всичко наред ли е? Какво ти има? – попита тихо той. Тя го целуна по устните и леко се усмихна.
- Не се тревожи. Плача от щастие. За пръв път ми се случва. И то благодарение на теб – сърцето на момчето се успокои. Той също се усмихна, а тя продължи:
- Всичко между нас е толкова красиво… Като в приказка, която не искам да свършва никога. И този момент сега… Аз и ти стоим под дъжда и се гледаме влюбено. Държим се за ръце, топлейки ги в това студено време. Усмихваме се един на друг. Заедно сме. А вятърът разпръсква листата от дърветата, носейки аромат на есен.
- Твоят любим сезон – допълни той, а тя кимна. – Права си, какво по-хубаво от това? Аз и ти да вървим по нашия общ път – момчето погледна към алеята пред себе си, покрай която се издигаха разноцветни дървета. Тя се усмихна, радостна от това, че той е разбрал какво иска да каже. Всъщност, той винаги я разбираше. Единственият човек, който го правеше. И тя му беше благодарна за това.
Красивите му очи я гледаха с разбиране и любов. Приближиха устните си и топло се целунаха. След това продължиха да вървят по своя път. А сърцата им туптяха така, сякаш са едно. Сякаш завинаги ще останат едно цяло.