Веднъж ми беше хрумнало, че хората са като къщите. Тогава си мислех, че това е толкова блестяща метафора, че задължително трябва някой ден да я използвам. Все пак хората, също като къщите имат общи признаци, но и същевременно са различни. Всички къщи имат покриви, прозорци, стени и стаи. Всички хора пък имат различни походки, лица и специфичен, техен си глас.  Къщите, също като тях, са различни в своята еднаквост. Ако влезете в една къща ще установите, че дори и всяка ухае различно. Хората също отвътре за различни. Някои са гостоприемни, а други пък са пълни със забранени стаи.  Сега обаче по-често  си мисля не само за хора и къщи, но и за дървета. Също като хората едни са вечно зелени, други имат кухини, трети пък дават голяма сянка, а пък някои дори и за огрев не стават!  Относно хората и тяхната уникалност въпроса е ясен. Сега знам друго! Знам, че има и дървета, които са уникални. Ако е естествено хората да се привързват един към друг и е нормално човек  да се привърже към къща или към определено място, то защо и да не се привърже  и към едно дърво?

            Когато се случи да отворя старите албуми и почна разглеждам  черно-белите снимки винаги се спирам по-продължително на тези от ранното си детство. След тези от родилното следват серия от няколко в които съм на село. На някои от тях съм в люцерната заедно с брат си, братовчетка си, мама и леля. На заден план се вижда  къщата. Тогава все още неизмазана.  Още по-назад обаче, в дъното на самите снимки, се вижда едно малко дръвче. Казвам малко, защото макар на снимките да е като малка забодена карфичка, тогава то наистина си беше малко.

На село от определена позиция, особено ако сте малко на по-височко, и обърнете поглед на изток ще видите два големи хълма. На единия, сгушени до малка група дървета са гробищата на селото. От къщата на баба и дядо паметниците му така се белеят, че  винаги съм  ги сравнявал на ято гъски. Обаче ако погледнете в ляво от тях ще видите един хълм, който сравнен с гробищния изглежда по-голям и по-внушителен. В неговото подножие са се сгушили иглолистни дървета. (Нямам си и на идея дали са борчета или елхи.) По-нагоре, с изключение на големия далекопровод хълма е гол. На заобления му връх обаче, точно най-отгоре, стои непоклатимо от времето едно дървото. Минаха няколко десетилетия и така и не издирих човек от селото, който бих могъл да попитам дали помни времето, когато дървото го я нямало. Сега смятам, че това изобщо не е важно. Предпочитам да мисля за него, така сякаш то винаги си е било там и докато някои от къщите се запустявали и хълма се е свличал  с времето, то просто си е растяло. Растяло и ме е наблюдавало.  Видяло е моята първа направена крачка. Виждало е всичко в селото. Виждало е детските ни лудории и поразии. Чуло е въздишките ми, когато се влюбих.       Като бях малък баба ме будеше, закусвах и тръгвах с нея. Тя тогава работеше към тогавашното ТКЗС и по-точно в лозарските масиви на съседното село. Когато сутрин излизахме от портичката виждах как слънцето наднича над големия хълм на изток. Толкова голям, че нямаше как да не забележа самотното дърво забодено точно отгоре му.  Винаги ми е изглеждало някак си странно и недосегаемо. Тайничко си мечтаех един ден да се кача там.  И един ден това се случи благодарение на вторите ми братовчедки. По-скоро на по-голямата от тях на която повериха цялата ни банда. Бабите ни бяха приготвили сандвичи. Взехме едно старо одеалце, малко вода и тръгнахме. Минахме през центъра на селото и се отправихме към стопанския двор. Щом като преминахме моста  свихме по прашния път, който тръгва от асфалтовия точно срещу тогавашния селски казан. Скоро стигнахме иглолистните дръвчета в подножието на хълма. (Години по-късно те горяха в пожар, ама това е друга история.) Лека-полека преминахме  между тях като алпинисти бавно се заизкачвахме. Целия поход до върха ми се стори дълъг и изморителен. Горе обаче бях повече от възнаграден. Сега мога да кажа, че макар да съм се качвал из някои от планините ни и да съм бил на височини с хубави панорами нито една гледка не може да се сравни с тази.  За всеки друг може и да не е нищо особено, но тя винаги ме е удивлявала. На изток от дървото, като огромни вълни се редят хълмове чак до съседното село. На север се вижда язовира и като огромна змия на припек се е опънал пътя към града.  В тази посока при ясно време  може да се види голямата река. Поради разстоянието обаче гледката в тази посока често преминава в загадъчно и далечно синьо. На юг се вижда хълмът на който е селското гробище. Зад него гората, а малко по-надалеч и по-скоро на югозапад отколкото на юг, се вижда и горите влизащи в землището на друго село. Най-хубавото е, че пред погледа на човек по посока запад лежи цялото село. Виждаше се училището. (Виждаше, защото за това училище следва да се мисли в минало свършено време. Само историите, които можем да разкажем за него са останали.) Вижда се черквата. Вижда се къщата на баба и дядо и по-голяма част от улиците на селото.  Когато за първи път го видях така разпростряно реших, че се намирам на  най-високото място на света. Сега знам, че то не е само най-високото място, но и че винаги ще си остане такова.

Никога няма да забравя един слънчев двадесет и четвърти май. Бях прекратил дълга връзка и имах нужда от изцерението си. Седях по турски с гръб към дървото и с лице към село, оставяйки се на милувките на слънцето. Тъкмо се унасях в блаженство, когато чух звънци. Като отворих очи видях един старец да се приближава с малко стадо овчици. Поздравихме се. Той ме попита кой съм, чий съм и що правя тук. Накратко му казах чий внук съм и съвсем сбито му казах, че помня дървото от малък и за мен то и гледката от тук е изключително значение. Тогава стареца само ме погледна и рече: „Да знайш, че с твойта баба сме набори. А това за гледката дет го каза ме подсети за една песен. Искаш ли да ти попея?“  Отговорих положително и старецът започна да пее. Не познавам добре фолклора. Чувах тази песен за първи път, но я изслушах с наведена глава. Не исках той да види сълзите ми. Като се прибрах казах на баба и тя ми каза кой е. (Някой ден ще напиша някоя история за него.)

Сега не прекарвам лятото там. Понякога има паузи и се случва да не дойда и година – две даже. Но пък дойда ли  на гости на леля и свако винаги намирам време за едно изкачване. Маршрута обаче сега  е друг.  Сега пресичам стопанския двор и се качвам първо до гробището. Посещавам дядо си и неговия брат. Посещавам сестрата и братът на баба, както и прабаба и прадядо. Спирам се и при комшията ни, на чийто трактор много се радвах като дете. На излизане от гробищата се спирам и пред некролозите. Пoследният път там видях некролога на един дядо с който на шега са ме сравнявали и некролога на онзи дядо, който ми беше пял. Няма как да не се усмихна горчиво, когато се спра и пред снимката на онази баба и роднина на дядо, която понякога ме наричаше „влахче“, а аз се сърдех.

            Нека да съм откровен! Сега по-голямата част от хората познавах почиват тук. С всяка изминала година хората от селото намаляват, а  тези които остават все по-малко ме помнят. Всеки път отново и отново вкусвам тази своя мисъл. Едва като изживея и почувствам преходността, едва тогава се спускам от гробищния хълм и се отправям на север за да се кача отново до дървото. Близките ми са запознати много добре  с тази моя дървена сантименталност. За това  преди две години моя свако ми обърна внимание на това, че хълма се е свлякъл. Не е задължително да е наблюдателен човек за да забележи това. Хълма е станал надиплен и набръчкан, като челото ми когато се намръщя. Самото дърво няма нищо общо с някогашното. Сега е огромно и в кръг около него са прорасли младите му наследници. От къщата обаче аз виждам само короната му. Промяната в релефа е направила така, че върхът на хълма вече не се вижда. Фантазирам си често обаче, че с короната си дървото сякаш протяга шия за да не изгуби от поглед селото на което принадлежи. Сега не се качвам толкова често там горе, но не го забравям. Тук до клавиатурата си имам една клечка от него и крадешком я поглеждам докато пиша. Имам доста и си ги пазя, като реликва. Не, по-скоро като талисман. Всъщност и думата талисман е  неподходяща. Символ звучи по-добре. Дървото символизира връзката ми с това село. С детството ми. С природата и точно то е свързващото звено в най-горчивия, но и най-вълшебния преход -  от детствто към зрялост.  

Тази година ще си взема две седмици отпуск.  През деня ще седя под асмата на свако и ще пиша. Вечер ще сляза до центъра на селото, ще се видя със стари познати и ще пия бира с хора за които съм непознат  и ще попивам историите им.  Със сигурност  отново ще се кача на хълма.  Ще поседя, ще  помълча и след няколко мига на величие в душата (което изглежда никога няма да съм в състояние  да опиша)  ще си откъсна още една клечка от дървото. После в мълчалива печал кротко ще се прибера.

Дано да е все още там!