Не съществува по-добро средство за предотвратяване обезличаването на индивида от притежанието на някаква тайна, която той желае или е длъжен да опази. За беда, същата тази живителна тайна го обрича на изолация и самота. Така погледнато, самотата не е състояние на липса на хора около теб, а по-скоро това, че с тях не можеш да споделиш най-важните за теб неща, и най-вече мислите, които въпреки че са истинни се оказват неуместни или смущаващи за другите.

                                                                                                                          Карл  Густав  Юнг

Изключително трудно му е да прецени кога точно то е станало част от него. Няма идея какво представлява или как и защо е възникнало, eдинственото, в което е сигурен, е че само то винаги е било на негова страна, въпреки и срещу висчко и всички. Сигурно заради това никога не го е тревожело или потискало, превръщайки се неусетно в най-ценния му съюзник.

Усеща го внезапно, като акомпанимент на някой на пръв поглед незначителен и изчерпан от съдържание спомен, проблеснал в ума му. Чувство, напълно необяснимо и магическо, вплетено в самата атмосфера на конкретния момент, придаващо на заобикалящата го действителност нюанси и измерения напълно чужди на задушаващото, монотонно ежедневие. То го кара да навлиза навътре и все по-навътре, повлечен от сияйния въртоп на все още тлеещите копнежи, пориви и впечатления създали, като че ли преди векове, палитрата на собственото му светоусещане. В такъв момент той напълно губи представа за обективен, материален свят и време. Обръщайки се назад, неволно се трансформира във фокус, стремящ се да концентрира и съчетае хаотично пронизващите го лъчи-фрагменти, представляващи собствения му живот.

Годината е 1991, което означава, че е девет годишен. Така сигурен е понеже това е цифрата върху календара зад главата на сестрата, работеща на регистратурата в поликлиниката. Пак е болен. Чува думите<<напреднала двустранна бронхопневмония>>. Скрила лицето си в длани, майка му тихо плаче. Те са бедни. Толкова бедни, че му е забранено да използва словосъчетанието <<Ще ми купиш ли>>. Менюто със седмици е боб и леща. Къпят се само в неделя. Те са безработни майка и баща, една баба, един дядо и болнаво момче. Въпреки че майка му твърди, че е много болен, той не чувства нищо. Hе го боли. Hе му е лошо. Cамо му е много трудно да диша, за това стои прав, облегнат на стената до рентгеновата лаборатория. Не мисли за нищо. Нито тъжен нито щастлив. Просто гледа пред себе си. Тъкмо тогава го забелязва. Висок, слаб като скелет мъж с брада като на пират, облечен в нощница на бели и зелени райета. Стои в средата на стълбището и странно се клати напред назад. Tу протяга крак към долното стъпало, ту го връща обратно на предишното му място. Като че ли се страхува да слезе. Внезапно пуска парапета и полита напред и надолу. Стоварва се върху циментовия под по лице, без да се опитa да омекоти удара с ръце, като дъска.Шава, опитвайки да се наддигне, но единствено се завърта по гръб. Едва си поема въздух. Очите му мигат втренчени в тавана. По лицето му има кръв. С огромни усилия успява да седне на пода. Започва да кашли и да се дави. От устата му потича кръв. Хваща устни в шепа, но нищо не се променя, напротив, все едно някой е скрил края на маркуч някъде дълбоко в него и сега е отвъртял кранчето на пълно налягане. Нощницата, пода, боядисания в едно със стената радиатор сменят цвета си за секунди. Момчето най-после отделя очи от случващото се и започва трескаво да се оглежда наоколо. Нищо не се е променило. Няколко човека са с гръб до регистратурата. Други са насядали наоколо. Cтарица внимателно заобикаля падналия мъж и се качва по стълбите нагоре. От дъното на коридора се чува женски смях. Сигурно че сънува, момчето пристъпва напред с протегната ръка. Оглежда се. Да. Няма промяна. Никой не реагира. Tова в същност не се случва. Тъкмо да прокара ръка през мъжа някой изодзад покрива очите му и го дърпа, завърта го и силно го разтриса. Майка му е бясна и го тегли настрани. Извръщайки глава той зърва мъжа за последен път. Лежи по гръб в локва кръв и не мърда, устата му зее. Изглежда странно спокоен. Напускат поликлиниката и мълчаливо крачат. Рентгеновите снимки не са добри. Инжекциите и хапчетата скъпи. Студено е. Той не е разстроен, уплашен или шокиран, и все пак е някак си друг, някак безплътен. Вижда всичко като през трептящ екран. Вглежда се в хората, с които се разминават.

Hе му харесват.

Приличат му на стари, грозни птици.

Чувства, че му кроят нещо.

Веднъж появило се, чувството го владее седмици наред. Струва му се, че цели периоди от живота му се повтарят отново. Откъсачни фрази, многозначителни погледи, необосновани докосвания и случайни срещи, всички те случили се дори преди двадесет години, мигновено разкриват истинските си заряд, смисъл и перспектива. Запустелите, изоставени и тънещи в разруха места, били арена на свещените епизоди от живота му, светкавично възвръщат тогавашния си неподправен и заслепяващ чар. Всичко пак е цветно, магнетично, изпълнено със значение и дълбочина, точно както някога. И плаче. Уж е щастлив, а само плаче. Някога не плачеше. Не знаеше какво са сълзи. Чувстваше, че опиянението и магията, присъщи на младостта, ще са вечни.

Накрая му остава само носталгията.

Носталгия по нещата, които е мразил.

Носталгия по нещата, които никога не се случиха.

Носталгия по нещата, които така и не успя да проумее, заради коeто се превърна в техен пленник завинаги.