Събуждам се в късното, слънчево утро на почивния ден. Пия кафе, гларуси крякат, идилия!...
 
  Вадя колелото, мятам се и много скоро съм на велоалеята в близкия парк. Но по нея вече: кретат пенсионери и пенсионерки с бастунчета, вървят прегърнати тийнейджъри, гонят се и крещят малки деца, майки и татковци бутат бебешки колички; улични, настръхнали котки съскат срещу лаещи по тях домашни кучета на каишки и т.н. и т.н....Дрънкам със звънеца. Не само, че не се отместват, но и се дразнят. Като опитен колоездач ги заобикалям ловко. Но така излизам от велоалеята и освен те, вече и аз съм в нарушение.  

  Най-после се добирам до участък, където мога да карам необезпокояван. Но щастието ми не трае дълго. Като всяко щастие, между другото...Скоро небето притъмнява. Моля се бурята да изчака, докато се прибера, но не ми било писано. Завалява проливен дъжд и се принуждавам да направя рязък обратен завой. Не стига, че трябва да карам километри в дъжда, ами и вятърът е раздухал по велоалеята билката "бабини зъби". Демек тръни, които ми пукат гумата...
  Прибирам се гьол вода, бутайки колелото и "благославяйки" целия свят до девето коляно! Много скоро отново грейва слънце и запяват птички!...Но вместо, както се казва в такива случаи, "да изпия една студена вода", аз пия горещ чай с ром – за сгряване...