- Ей, Цайс?! - Янко не преставаше вече трети ден да се заяжда с момчето с очилата, което беше дошло от големия град, на гости на баба си и дядо си за лятната ваканция.
- Казах ти, че не се казвам Цайс! – рече ядно Сергей и заби отново нос в книжката, която му беше задължително четиво за по-горния клас.
- Е, добре, де, кажи поне как се казваш, след като не искаш да ми обърнеш внимание?- Янко вече се заливаше от смях и само дето не падна от оградата, на която ловко се беше метнал. – Остави я тая книга, за това ли ти е дадена ваканцията! Да си беше седял у града, па си я чети! – рече заядливо той и този път метна малко камъче към Сергей, който уж четеше, но не пропускаше нито една казана от Янко дума. Вече бе успял да привлече вниманието му и само още малко оставаше да захвърли иначе скучната книга.
По дяволите и четенето. Докога все той ще чете. Щели родителите му да проверят докъде е стигнал. Много важно. Сега е ваканция. Сергей беше затворено, но много ученолюбиво дете, в училище получаваше само отлични оценки. Но този Янко сякаш беше надянал кожухчето на малко, пакостливо дяволче и само го изкушаваше. И успя накрая.
- Аз съм Сергей! – тържествено заяви той и подаде ръка, захвърляйки книжлето на стола зад него.
- Еее, най-сетне!- каза Янко и скочи от оградата в двора на къщата. – Аз пък съм Янко!- подаде той на свой ред ръката и смигна дяволито. – Айде да те водя с мен на едно място!
И почна се поредицата от бели, сътворени от лятното безделие и детското безгрижие. Тук обрана ябълка, там отмъкнати яйцата от полога, хвърчило, омотано в жиците, прозорец с дупка от заблудена топка. Лудна махалата, че и селото дори. За кратко време от кроткия Сергей помен нямаше. Баба му заплаши, че ще го обади на родителите му, но и сама знаеше, че там няма кой да го гледа през лятото. А Сергей не щеше и да слуша вече.
Янко беше отгледан само от дядо си. Баба му се беше споминала отдавна, а родителите му работеха в чужбината, та само дядо му го гледаше и възпитаваше, додето можеше. Не беше лошаво дете, но обичаше пакостите, развеселяваха го. В най-добрия случай се разминаваше с подръпване на ухото и после - айде пак отново. Но този път не си беше направил сметката както трябва. Замъкна Сергей в двора на стрина Дона да крадат сладките ù круши. Но тая огън жена имаше очи и на гърба си, а кучето ù не приемаше подкупи във вид на кокалчетата, дето децата подхвърляха на другите кучета, за да оберат набелязаната овошка. Тъкмо Янко беше смъкнал ризата си, за да слага там крушите, когато една здрава, кокалеста ръка го сграбчи за врата.
- Ти какво правиш тук, бе, сине майчин?!- кресна гръмко стрина Дона, а Сергей в уплахата си започна да заеква. Само Янко привидно запази самообладание, но и той беше чувал за лютия характер на тая жена и сега май щеше да го види в целия му блясък. – Ей сега извиках кмета аз!- не спираше да нарежда стрина Дона. Тя беше подочула за тия дваминцата, но не се беше уплашила. В главата си веднага беше съставила план как да ги излекува. Никакъв кмет нямаше да вика, само искаше да им вземе страха, макар да знаеше, че вече беше така и се усмихна скришом.
- Недей, моля те, стрино Доно, не викай кмета! - Янко не можеше да скрие уплахата си вече. – Ще ти върнем крушите, ето, до една ти ги оставяме – и започна да нарежда бавно крушите на земята, знаейки, че тая жена не се шегува и като нищо щеше да извика кмета.
- Ааа, така няма да ви се размине, поразници такива! Много хора пропищяха от вас, ама тук ударихте на камък. Викам кмета!... Ако ли не, искам тука с труд да поправите злото. Всеки ден ви искам тука от осем часа, инак... кмета! Почвате от днес. Лехата с картофи требе да се прекопае. Мотиките са в саята. Айде!
Двете момчета се пулеха насреща и дори не проумяваха какво се случва. Краката им сами тръгнаха към саята за мотиките. Никой не бе успял до сега само с един твърд глас да ги накара да направят нещо, а какво остава да вземат да работят. Как щяха да се измъкват от домовете си толкова рано, за да идват тук и да помагат. Че те не ставаха по-рано от единадесет, все пак ваканция е. Какво щяха да обясняват, нали всички щяха да разберат по този начин, какво са сторили. Ама че капан, нямаше измъкване. Инак, кмета ги чакаше! Тюю, да му се не види! Хитрата сврака - с двата крака...
Ден така, втори, трети. Тук леха с картофи, там пък зеле. Овошки за бране, овце за пасене, обор за чистене. За едни круши, свърши се с ваканцията.
Погледа, почака бай Стоян, дядото на Янко, ден, два, па на третия реши да тръгне след него да види това чудо, което го караше лятно време да става толкоз рано. Иначе тромав, но сега подскачаше на пръсти след двете момчета и се криеше зад дуварите. Като ги видя къде влизат, почака малко и тръгна натам. Що за гледка се разкри пред него?! Мързеливият му внук въртеше лопатата и обръщаше двора на стрина Дона като луд. Сергейчо пък, градското чедо, чевръсто обираше стърчащите коренища. А доволната стрина Дона, с ръцете на кръста, само дето не беше започнала да пее, толкоз развеселена и доволна изглеждаше тя. Кипна гневът на дядо Стоян, обърна се обичливото му сърце - от натрупания яд към пакостливия си внук, в яд към тая безбожница. Ще кара тя тия деца да ù работят. Влезе със замах във двора и тресна вратата.
- Как не те е срам, мари, пуста да останеш, дано! Децата да ти работят. Ей сега те обадих на кмета!
- Аха, ще ме обадиш, ама да не те преваря! - и стрина Дона набързо му разказа, а децата засрамени забиха поглед в земята.
Без да продума и дума, дядо Стоян запретна ръкави и започна да им помага. И така всеки ден. Съседите почнаха да ги говорят и да се подсмихват под мустак. Стрина Дона отдавна вече беше останала вдовица, а щерка ù бе свила гнездо в града. Идваше си рядко.
Оживи се възрастната жена. Всеки ден месеше погача и готвеше от вкусно, по-вкусно. Дните от десет станаха петнадесет, а после двадесет. Весела глъчка имаше сега в тая къща, ейй... Светна дворът и оборът, че и кокошките закрякаха по-ентусиазирано.
Дойде есента неусетно. Дядо Стоян и внукът му се преместиха в къщата на стрина Дона, по-голяма беше. Заживяха заедно, стоплиха се самотните им сърца.
- Ейй, да е хаирлия, да са живи и здрави младоженците!- кодошиха се с тях съселяните им, но всички ги обичаха и им се радваха.
Странно нещо е животът, лошите случки едни разделя, а други събира...
© Пепи Оджакова Все права защищены
най-странното..радвам ти се от сърце..
прегръщам те, с обич.