Ес` Таре́л: Сърцето на стихиите- част 7

— Ваше Равновесие! — опита се да привлече вниманието на Орвион– Иренвейл, но вече беше твърде късно. Сърцевезникът заемаше мястото си на обособения за хармониарха импровизиран престол в голямата зала на замъка.

На висока платформа, разположена в центъра на изградената като амфитеатър зала, с облицовани в бял обсидиан и опушен кварц стени, се извисяваше Седалището на Равновесието — трон, изсечен от четири преплетени стихии. Основата му бе от черен базалт, живата памет на Земята. Подлакътниците – кристализирана вода, пулсираща в дълбините си със сребърна светлина. Облегалката беше от златен пламък, затворен в мрежа от древни руни. А над всичко – корона от плавно виещ се въздушен ореол, който тихо свистеше, сякаш шепнеше мислите на ветровете.

Там седеше Орвион.
Неподвижен. Без да извършва излишни жестове. Самото му присъствие умиротворяваше пространството — не чрез сила, а чрез хармония. Очите му – индигово и златно, просветваха само когато някой прекрачеше границата между справедливост и осъдителна жестокост.

Иренвейл нямаше избор. Огледа се в кой сектор седи нейната майа и се насочи натам. За нещастие, единствените свободни места бяха от двете страни на Кателана. Затова, Пазителката на вътрешната тишина, без да иска разрешение, се разположи от дясно на старшата наставница. Кателана я изгледа едва ли не с погледа на дълбоко оскърбена, но Иренвейл изобщо не обърна внимание, а го насочи към центъра на арената, където бяха изведени двете най-нови и прелюбопитни атракции за стихийниците. Вирон, все още окован, но на вид напълно непроницаем за външния свят  и Тарелин- свободен, но смирен. Тайно разглеждащ със зорък поглед изпод рошавата си коса изпиващите го с очи и шушукащи си едни на други, майи “зрители”.

Беше даден знак за начало на заседанието. Главният писар, по съвместителство и говорител се изправи, разгъна официалния ръкопис, подпечатан с герба на Ордена и зачете:

“Вирон от дома на Скавре, признат наследник на страничната кралска линия, е обвинен в  разкол, в сключване на съглашение с пречистителите, с цел унищожаване на Дара. Наказанието за измяна спрямо висшата ценност на Ордена е осъждане на смърт след всеобщо гласуване. За прогласяване на присъдата е нужно и съгласието на хармониарха. В случай на негативен вот от Негово Висше Равновесие, обвиненият има право да поиска преразглеждане на случая с възможност за отпадане на текущите обвинения. Гласуването е явно, устно и всеки майе е длъжен да обоснове избора си. Последен дава вота си сърцевезникът. Следва преброяване на гласовете и обявяване на резултата.”

Главният писар се поклони леко, преди да отстъпи назад със навит свитък в ръка. Тишината в залата бе плътна като лед. Погледите на присъстващите бавно се обърнаха към Съвета на Майите, където започваше гласуването.

Първа се изправи майата на бурния вятър — Фере́на от рода Ел’Кар. Фигурата ѝ бе висока и суха като вихър по билото на планина. Очите ѝ — светли и хладни.

— Осъждам го, — заяви тя с ясно изразено съжаление в гласа си. — Защото дори и великите трябва да понасят последиците от избора си. Пречистителите отнеха живота на дете, изтръгвайки от него стихията. Дарът бе потъпкан. Съглашение с тях не бива да бъде простено, независимо от причините.

След нея, сякаш се триеха воденични камъни, се изправи Ма́рдос от възвисената земя.

— Виновен, — отсече. — Но... не го казвам с удоволствие или злорадство. Вирон е син на нашите земи. Също и син на болката. Може би затова се изгуби. Но изгубените понякога водят и други към гибел.

— Аз не гласувам за смърт! — извика внезапно една от по-младите майи — `Есил, от водната майа. — Не вярвам на всичко, което чувам. А и страхът от Дара се е превърнал в по-голяма болест от самия него!

Последва звучно мърморене. Нарастващо негодувание. Възмутени възгласи.

— Тихо! — обади се Орвион, без да повишава глас. Но тонът му се отрази в стените на залата като паднал гръм. Всички замлъкнаха.

Последвалото гласуване мина бързо — едни обвиняваха Вирон с патос, други мълчаливо, с болка. Но над залата започна да надвисва усещане за безвъзвратност. При всеки глас "За" присъдата, Тарелин трепваше. Иренвейл стискаше подлакътниците на мястото си с такава сила, че пръстите ѝ побеляха.

Когато дойде ред на Кателана да се произнесе, тя стана с гордост, разпръсквайки лек мирис на кадяща пепел около себе си.

— Аз съм за присъдата, — изрече с глас, наточен като острие. — Но не защото искам смърт. А защото той не показа и миг разкаяние. Стихията не прощава, когато някой откаже да ѝ се подчини.

Следваше Иренвейл.

— Аз гласувам “Против”! — изрече напълно невъзмутимо  тя. — Не сме тук, за да излеем жаждата си за отмъщение върху един нещастен мъж. Вирон може и да е съгрешил, като е преминал на отсрещната страна на Баланса, но е имал своите причини. Това е израз на волята му. Изборът му е станал причина за много тъга сред стихийниците, но премахването му би означавало, че ние сме просто кръвожадни зверове, изяждащи по-слабите или победени от нас. Такива ли сме всъщност? Тогава, с какво сме по-добри от Ордена на Пречистителите? Заслужаваме ли да бъдем елитът на обществото си? Аз вярвам във втория шанс. У Вирон има нещо, което дори самият той не предполага, че съществува и ако му дадем време и се запасим с търпение, ще станем свидетели на разцъфването му. Много от вас биха искали да знаят как така успях да го победя в дуел, макар по мощ поглъщащата му стихиите сила да се равнява на тази на хармоинарха. Веднага ви отговарям. Орвион ще потвърди. У Вирон е имало и ще продължава да има, извор на Дара, какъвто малцина са срещали по стихийния си път. Той е извършил забранен ритуал по пресушаването му, но не е тъй просто да елиминираш стихията от себе си, когато си искророден. И когато у теб живеят едновременно две противоположни стихии.

При тези думи Иренвейл впери буриносния си поглед в леденосините очи на Вирон. Но колкото и да се напрягаше да долови у него вълнение от разобличаването или трепет, задоволство или пък негодувание, предводителят на пречистителите си оставаше една непоколебима буца студ.

В залата се разнесе глъчка. Иренвейл изчака разпалените коментари да стихнат, след което продължи:

— Водата у рода Скавре е умела, опитна, всеобхватна. Затова и е било тъй неочаквано някой наследник на кралската линия да прояви умението да призовава огън. Ужасяващо и същевременно удивително. Но ето, че Вирон е съумял да предизвика горещия елемент. За нещастие, на пътя му са се изпречили две водни майи, които блокирали разгръщането на пълния му потенциал…

—  Спри, Иренвейл! 

Гласът на Вирон, спокоен и хладен, стана пронизващо остър. Но в него имаше и още нещо. Дали беше уязвимост или болка, нямаше значение. Важното бе, че Великият Мейстер на Пречистващите се обръщаше с молба към висша членка на онези, които орденът му ненавиждаше и унищожаваше.

Пазителката на вътрешната тишина замлъкна. Но бурите ѝ останаха приковани в сапфирите на най-големия ѝ враг и по странно стечение на обстоятелствата, оставен на милостта ѝ.

Беше качествено ново усещане. Иренвейл никога не бе чувствала подобно нещо. Очарованието на чуждата съдба, свързана с нейната по неведоми пътища на Баланса. Зависеща от благоволението ѝ. Надяваща се на близостта ѝ.

Твърде кратък, обаче бе този миг на блаженство. За нещастие, усетен не само от Иренвейл и Вирон, а и от една трета, абсолютна, разрушителна сила, в която напрежението се покачваше застрашително бързо.

Съветът продължи. Последен бе Орвион.

Всички погледи се впиха в него. Тронът му сияеше. Пулсираше. Сякаш в него говореха не неговите мисли, а самата същност на Стихиите.

Той се изправи бавно.

— Аз не давам глас. Все още. — заяви тихо, но ясно. — Пред мен не стои само обвиняем. Стои ключ. И същевременно врата. Символ. Аз искам да чуя последно и още една дума.

Вдигна ръка към Вирон.

В залата се възцари такава тишина, че се чуваше как дъхът на пламъка във въздушната корона над трона на Орвион сменя ритъма си.

Оковите на Вирон звъннаха глухо, когато той пристъпи напред. Не се поклони. Не сведе глава. Очите му — ледени, но не безжизнени — пробляснаха към всеки от присъстващите, като че им бяха на прицел. После заговори. С тон, който не беше нито гневен, нито отчаян. А дълбок, чист, като вода, отразяваща небе без облаци.

— Дори да ме осъдите, първо ме чуйте. И не слушайте с ушите, а с остатъците от разум, които все още не сте удавили в догма.

Вие ме наричате предател. Защото се противопоставих на стихията. Ала аз ви питам — коя стихия? Тази, която ни дава живот? Или онази, която взема без да пита?

От векове се прекланяме пред силата в себе си, наричайки я „Дар“. Смеем се над слабите, защото нямат пламък, въздух, камък или прилив в кръвта си. Ала не разбирате — този „дар“ ни разкъсва. Не отвън, отвътре. Разделя ни по вид, по мощ, по род. Създава класи. Създава страх. И когато страхът срещне сила, се ражда зло.

Стихията не ви прави по-добри. Прави ви по-опасни. Тя не ви води към просветление — води ви към превъзходство. Вярвате, че сте избрани. Аз вярвам, че сте забравили какво е да сте просто хора.

Погледнете се. Велики майи. Избрани водачи. Кога за последно изслушахте някого, който не притежава мощ? Кога за последно последвахте решение, продиктувано не от страх или амбиция, а от истина?

Обвинявате ме, че съм се присъединил към враговете. Но вие никога не се запитахте — как се раждат враговете? Пречистителите не се появиха от нищото. Те бяха деца на вашата гордост. Останали без шанс, без място, без глас.

Да, станах един от тях. Защото вярвах, че можем да стигнем до свят, в който не се налага да избираме между сила и живот. Между идентичност и бъдеще. И да, бих го направил отново. Защото идеята е по-голяма от мен. По-голяма дори от Скавре.

Аз не искам да унищожа стихията. Аз искам да я освободя от нас.

Да прекратим зависимостта си от нея. Да престанем да я вграждаме в децата си като оръжие. Да я заключим в храмовете на паметта, а не в артериите си.

Свят без стихии не е слаб свят. Той е свободен. Свят, в който решенията се взимат не от порив, а от разум. Не от гняв, а от състрадание. Не от ярост, а от воля.

И ако заради това трябва да умра — нека бъде така.

Но помнете: всяка капка кръв, пролята в името на запазването на властта, ражда бъдещ бунт. Всяка смърт в името на тишината е начало на вик. А всеки вик ще стигне някой друг като мен. И тогава няма да ви моли.

Аз съм последният, който вярва, че промяната може да дойде с думи. След мен — ще дойдат действията.

С края на думите му, някои от присъстващите бяха вперили поглед в празното, други — трепереха. А Тарелин… Тарелин бе започнал да свети.

Орвион не даде израз на мислите си. но вътрешно ликуваше. Вирон демонстрира нужното достойнство пред лицето на смъртта. И той нямаше как да не изпита гордост, че някога е бил най-добрият му ученик.

Но хармониархът знаеше, че дебатите още не са приключили. И най-интересното предстоеше.

Тарелин пристъпи напред. Без позволение, без страх. Аурата му проблясна за миг — въздухът наоколо потрепери от топлинна вълна, сякаш земята си пое дълбоко дъх.

Очите му бяха тъмни, като градоносни облаци. Той заговори, но казаното от него не бе насочено към ушите. То, накак си, успяваше да се забие директно в умовете на наблюдателите.

— Братя и сестри стихийници! Ние не сме тук, за да прилагаме стари формули. Не сме тук, за да съдим по писано, нито да се крием зад параграфи. Ние  сме надарени. Наследници сме на сурова мощ, призвани не да мълчим, а да преобразяваме.

И ако се държим като обикновени хора — треперещи пред неизвестното, прегърбени под тежестта на традицията — тогава сме по-долу и от тях. Защото те поне не са се клели в Силата. А ние сме.

Виждам ви. Майи. Старейшини. Стратези. Скривате се зад думи като „ред“, „опасност“, „предателство“. Но в очите ви няма яснота. Има само боязън. Страх от това, че някой говори различно. Диша различно. Вижда по-далеч от вашите очертани хоризонти.

Страх ви е, че Вирон не се пречупва. Страх ви е, че Иренвейл още търси истина, а не удобство. Че аз... аз не се побирам в границите ви. Но вие не съграждате свят — вие го държите в прогнили  ковчези. И очаквате той да диша.

Е, няма.

Ние, стихийниците, не сме родени да поддържаме агонията на умиращото. Родени сме да го изгорим. Да пречистим. Да разрушим лъжата, за да поникне истина. И ако това значи, че ще запламтят дворци — нека горят. Ако значи, че ще се сринат зали — нека рухнат.

Защото бъдещето не се изгражда с въздишки. Съгражда се с действия.

Нямам претенции да съм праведен. Нито учен. Но знам какво усещам в себе си — и това е гласът на Силата. Истинската Сила не моли за позволение. Не чака удобен момент. Тя идва. Или я следваш, или потъваш в забвение.

Ще кажете, че Вирон иска да унищожи стихията. Но той просто иска свят, в който няма нужда да се борим с нея в себе си. Аз не съм съгласен с него напълно. Но уважавам едно — че действа. Че говори истината си. Че не лъже, за да угоди.

И ако цената за един нов свят е да издигнем глас срещу самите себе си — нека я платим. Ако в този ден е нужно някой да се разярѝ, за да ви събуди — нека бъда аз.

Аз съм Тарелин. И не съм просто стихия. Аз съм началото на края на страха ви. Защото в моето сърце тупти бъдещето на вашата стихийност.

Последните му думи не бяха изречени — те избухнаха.

Около него въздухът затрептя, пламъци запулсираха под кожата му, а земята под краката му леко се разцепи. Стълб от златна светлина, ослепителна, но и прогаряща със сиянието си, се изви за миг.

Сред майите настана смут. Някои се опитваха да призоват елементите си за самозащита, но всяка енергия бе изпепелявана на мига от мощния заряд на сърцето на стихиите. 

А той изглеждаше така, сякаш се наслаждава на ужаса, който причинява. Мнозина пострадаха сериозно от контраатаката. Имаше и загинали. Тарелин бе безмилостен в жестокия си урок по стихийност. Проявилите смелост да му противостоят намаляваха немислимо бързо. Повечето проявиха разума да напуснат местата си и да се махнат час по-скоро от злокобната арена на смъртта, на  която един седемнадесетгодишен младеж проявяваше почти божествени стихийни умения.

 Накрая, само Орвион и Иренвейл останаха по местата си. И Вирон, който продължаваше да демонстрира спокойствие, макар и окован и пред лика на унищожението.

Хармониархът и наследницата му се спогледаха. Кимнаха си. Станаха от местата си и слязоха долу, където застанаха един до друг. И двамата разбираха, че думите вече са безсилни да променят каквото и да било и са напълно излишни. Затова, без да продумат, призоваха мощта на елементите си. И те, течейки по стените на крепостта, се вляха с пълна сила в тях.

Тарелин застана в центъра на импровизираната арена. Самоувереността му изпълваше пространството около него с дъх на абсолютно превъзходство. Аурата му се бе разширила в сферично поле от жив пламък и светкавици, очертанията му пулсираха, а очите му горяха в искрящо бяло, като сърцевината на звезда. От гърба му се извиха два разсичащи реалността вихъра — не криле, а урагани, сякаш самата атмосфера бе решила да му предостави услигите си и да го носи из безкрайността.

Когато Иренвейл насочи силата си срещу него, под краката ѝ се разгоря адска жарава. Тя мълчеше.  Но мълчанието в нея говореше по-красноречиво и от най-изящните думи на света. Очите ѝ, синьо-виолетови и дълбоки като нощно небе след буря, излъчваха решителност. С всяка стъпка от нея се откъсваха слоеве емоция, докато не остана само равновесното спокойствие. В дланите ѝ се образуваха вълни от сивосин прах — елементът на вътрешната тишина. От него, на момента се тъчаха невидими нишки, които се опитваха да обгърнат Тарелин и да успокоят бурята в сърцевината  на стихията му.

— Не съм тук, за да те спра, Тарелин — прошепна тя. — А за да ти напомня кой беше, когато още умееше да слушаш.

Той обаче не я чу. Не искаше. Не и този път. И я удари със стихията. С общия им огън.

Земетръсна вълна, изригнала от сърцето на залата, разцепи пода и отдолу запръскаха фонтани лава. Повсеместно из крепостта, каменните редове се разместваха, плочите се вдигаха хаотично една спрямо друга, огън и въздух се преплетоха в меч, който се спусна към Иренвейл.

Тя постави длан върху сърцето си — и цялата залата затихна за миг. Като че цялото пространство бе вдишало. Вълната мина през нея — и се разпадна в спомени.

Но това разгневи Тарелин още повече.

— Не можеш да се противиш вечно на чувствата си, Иренвейл. Все някога ще паднеш в капана им и тогава аз ще бъда там, за да те подхвана. И да те направя своя.

Тогава Орвион се намеси

Седалището на Равновесието се разпадна зад него — не защото бе разрушено, а защото вече не беше необходимо. С всяка своя крачка, хармониархът подреждаше четирите стихии около себе си.  Земята под стъпките му се изравняваше. Въздухът се пречистваше. Пламъкът се разгаряше в  синя светлина. Водата извираше под формата на кристални жилки от пода и се избистряше кристално.

— Стихията не е гняв, Тарелин. Тя е избор. И дълг.

Тарелин извика мълниите си срещу него. Но и не само. Сърцето на стихиите бе успяло да призове и другите.  Огън, въздух, вода — същински урагани, торнадо от комбинирани елементи. 

 Орвион нямаше намерение да се защитава. Той преминаваше през атаките, сякаш всяка следваща го укрепваше все повече. Всяка стихия, пусната с ярост, се преобразуваше в негова защита — защото той не воюваше, а балансираше. С един жест — въртеливо движение на ръката, той обгърна Тарелин с четирите елемента, оформи ги като затворена сфера. и плени сърцето на стихиите в него.

Но Тарелин избухна отвътре. Разцепи кълбото отвътре, разпиля формата, разруши равновесието. Орвион залитна, но не падна. Иренвейл го хвана навреме.

Двамата вдигнаха рамене. Нямаха представа какво друго да използват срещу развихрилия се младеж.

Тогава се чу глас. Отдалеч, но ясен. Като набат под водата.

— Освободете ме.

Вирон, все още прикован, не се бореше с веригите. Той заповядваше. Беше пълна противоположност на стихията, но тази антиенергия пулсираше у него като кристал. Прозрачен, но твърд. С изключително остри ръбове.

 Орвион го погледна. Успя да разчете правилно посланието. И да прозре в него истинността. Веригите на обвинения в предателство паднаха.

Вирон не тичаше. Движеше се така, сякаш самият въздух го понасяше към целта му., През пепелта, през стихията — сякаш светът се отдръпваше, за да му стори път.

Когато стигна до Тарелин, го погледна не като съдия. А като брат.

— Пусни я, Тарелин. Освободи се от нея. Остави бурята да замлъкне. Ако искаш да се биеш с мен — ето ме. Но не изгаряй света ни. Не заради незначителен човек като мен.

Тарелин се поколеба. В очите му се носеше мъглата на яростта. В душата му кънтеше. вътрешният грохот на съмненията

— Не, пречистителю. Ти не си незначителен, а ключов. Ти си онзи, отрекъл се от истинската си същност и разгневил я. И трябва да ти бъде даден урок. За да се върнеш отново в правотата на властта над естествените сили на природата.

— Така ли? Аз обаче предпочитам да ги държа далеч от себе си. Защото колкото и добре да ги владееш, дори да си постигнал върховна хармония с тях, те ще намерят своя начин да те унищожат. Не чрез теб самия, а погубвайки всички, които са ти скъпи . Моята роля е да спася смъртните от подобни на теб бедствия. Затова те предупреждавам, но само веднъж. Не преминавай отвъд точката на невъзвръщане

Но Тарелин вече не искаше да слуша. А да руши.

Той нанесе първия си удар по Вирон. Отново, не с една стихия, а с всички наведнъж. Огнен вулкан, земна вълна, вихрушка и мълния, преплетени в остър, спираловиден имплозивен удар — проектиран не да отблъсне, а да заличи.

Но когато стихийният удар докосна Вирон, нещо се случи. Не избухна. А замръзна.

Целият порив — сякаш бе всмукан в черна дупка от хладна воля. Не в защита. А в поглъщане на яростта.

Там, където би трябвало да избухне унищожение, настъпи абсолютна тишина.

Тарелин се олюля. Сякаш източен от собствената си стихия.

— Какво си ти… — промълви той, вперен в него.

— Аз съм онова, което остава, когато изгориш всичко. — отвърна Вирон с глас, в който нямаше топлина. — Аз съм необходимата пустота. Единствената сила, която умее да сдържа вашата.

После пристъпи напред. Не заплашително. А като човек, който вече е изживял съдбата си, и просто изпълнява неизбежното.

Стигна до Тарелин. И сложи ръка на рамото му. Не за да го прегърне. А за да го заземи.

— Умори ли се да гориш, братко?

Тарелин се срина. Сякаш не от поражение, а от болезнено пробуждане. Коленичи. А от плещите му се вдигна дим, като от пепелище, което току-що е изгубило огъня си. И така, огънят беше спрян. Не с вода. Не със сила. А с пустота, в която няма на какво да гори.

Логиката надви бурята. Поне в този миг. И бурята спря.

В миг, сякаш с последен вик, стихията се покори у Тарелин, сви се като лист, върнат обратно към клона. Пламъкът угасна. Светлината се отдръпна. А Тарелин — рухна на колене.

Орвион приближи, коленичи до него. Иренвейл се присъедини. Вирон ги обгърна и тримата — не с ръце, а със съпричастност.

Краят на битката не беше победа. Беше разпад на яростта. Началото на истина. Скъпо платена — но истинска. 

Вирон Скавре бе не просто нужен. А животоспасяващ за света, в който туптеше Сърцето на стихиите…