Есенна песен

   Мъглата се спусна като бяла завеса пред заоблените била на Родопа. Птиците бяха отлетели. Мирисът на есен не пробуждаше живот. Тревата беше попарена от слана. Тъжна и тиха есен. Не искаше да прилича на никой. Криеше се в себе си. Линееше.

Старата чешма обрасла в мъх шумолеше и се изливаше в зеленясалото корито. То клокочеше, преливаше от песни, а после потичаше към безкрайната бездна.

Жената държеше тояга. В нейните черни поли, единият крак се люшкаше  отрязан до глезена. С другият крак беше стъпила на камък, оставен пред чешмата, подпря се и се наведе да утоли жаждата си. В преливащата вода изплува огледално отражение на забрадена в черно старица, а около нейната забрадка пъстрееха листата от короната на дърво. Тогава тя вдигна очи и го забеляза. Издигаше се до чешмата като висок самотен рицар. Съвсем сам беше и капеше. Наоколо нямаше други дървета, които да приличат на него. Дъб. „Хубав дъб.“ - си каза старицата. „Неповторим в своето царство. Как не съм го видяла досега?“ Докато се приближаваше към него усети слабост. Протегна синкавата си ръка, за да го докосне. Кожата на дървото бе  сива и набраздена, а нейната кожа прозираше, тънка и на петна. Тя не виждаше добре, но го почувства като живо. Дървото дишаше в нея. Погледна нагоре и откри два по дебели оголени клона, които се бяха отчупили леко и стърчаха, като пръсти, които сочеха в две противоположни посоки. Малко под клоните личаха резки от брадва по кората.

Наранено дърво е, но пък високо. Преживяло е сеч. Надмогнало го е и сега се е извисило над себе си - няколко метра в небето. Дъбът не се сече от един удар. Здраво дърво е, от друго боледува. Така си мислеше старицата дошла да пие вода от чешмата.

- Боледува ли се няколко метра в небесата, бе синко? – попита го с очи, поглеждайки към него. – Я се виж колко хубав си станал!

После се сети, че само едната му част е в небето. Другата е здраво вкоренена в земята. Падна едно жълто листо на сухото рамо. Приличаше на пагон. Влагата си играеше с мъглата в уморените ѝ очи,  есента развяваше черната кърпа на главата ѝ, а наоколо подухвани от вятъра, танцуваха в зелено папратите. Светлосенките на падащите листа се гонеха пред нея. Ухаеше на загнила земя и беше цветно и красиво. Само старата жена облечена в черно се открояваше на фона на палитрата от топли бои. На земята се търкаляха жълъди.

- Сълзи са. – прошепна дървото, макар че тя не го чу.

- Плодове са. – помисли си старицата, докато ги взимаше - Ще се изгубят във времето. Простили са на миналото си. Простили са на дървосекача, на брадвите, на избягалите птици, на скрития закон за самотника, който привлича мълнии. Оцелели са и са щастие .

Не е самотна старицата. И тъжна не е. Доволна е, че е открила дървото. Спокойна е.  Тя сяда в краката му и се обляга на кората. Не се крие зад него, като в една песен. Свикнала е вятър да бразди по лицето.  Тя самата е канара, върху която времето е дялкало, както му падне. Мълчи и това е най-великият израз на щастие. Излиза от себе си. Пред очите ѝ са две мъртви деца и един съпруг – като три бели сенки. Викат я. Насреща ѝ ту студен вятър я удря с юмруци, ту земята ври като в ад, а тя е морен кон, краката му се олюляват, иска да изпръхти, да падне в пясъка, пък нещо невидимо почти като сянка го придържа и не  му позволява да се свлече. Върви в продължение на месеци, препуска километри от родопското село до града, а пред очите ѝ се мъжделее бялата къщурка. Само напред е, научена да ходи и да не спира. Мисли за единственото си оцеляло дете. Пред очите ѝ е най-красивата зелена поляна. Носи тухли и накуцва. Ето го и доктора – първия, втория, третия. Кракът ѝ е туптяща рана. Режат пръстите на поразия, но не стига. „Трябва  и ходилото“. – съобщават докторите.

Старицата повдига глава и запява стара родопска песен. За чакане се пее. В живота все се чака за нещо. И старицата очаква. През клоните на дървото прозира сивото небе, като през решетка на пръсти. На портал прилича – между два свята. Вятърът пее с ангелски шепот и въздига душата ѝ като пясък. Мята я насам натам, на най-неочаквани места я запраща, иска да остави тялото празно, а очите ѝ да блуждаят, все едно не жена, а най-обикновен храст седи до дървото. Малката ѝ Аничка се омъжва. Бялата къщурка е вече дом. Три здрави внучета, житото е ожънато, а тя плачейки от болка се смее, накуцва след децата като ученичка, учи ги да смятат и припка след тях, докато си казва, че нищо не я боли или мъчи, нищо не е по-голямо и по-силно от радостта да отгледаш плод.

Дървото мълчеше и слушаше. Искаше му се да отвърне на песента на ѝ, но то беше само дърво и дори дърветата знаят, че щастливците живеят в забрава и не чуват никого.

Песента замлъкна в тишината. Главата ѝ стоеше извита като гълъбица и сега да би паднало и дървото върху нея за прегръдка , не би счела за необходимо да я помръдне. Дъбът размърда листата си. Черното тяло облегнато в него му се стори като сива статуя. В шепата протегната напред блестяха като от кадифе три жълъда.  Очите на старицата гледаха спокойни и неподвижни към клоните му, лицето се беше изопнало, а от устатата ѝ сякаш току-що беше излитнала последната ѝ песен. 

Посветено на моята прабаба, оставила след себе си един ярък път, осветил три поколения след нея. Благодаря ти бабо.