Oct 6, 2018, 6:44 PM  

Есенна песен

686 8 13
5 min reading

 

 

 

   Мъглата се спусна като бяла завеса пред заоблените била на Родопа. Птиците бяха отлетели. Мирисът на есен не пробуждаше живот. Тревата беше попарена от слана. Тъжна и тиха есен. Не искаше да прилича на никой. Криеше се в себе си. Линееше.

Старата чешма обрасла в мъх шумолеше и се изливаше в зеленясалото корито. То клокочеше, преливаше от песни, а после потичаше към безкрайната бездна.

Жената държеше тояга. В нейните черни поли, единият крак се люшкаше  отрязан до глезена. С другият крак беше стъпила на камък, оставен пред чешмата, подпря се и се наведе да утоли жаждата си. В преливащата вода изплува огледално отражение на забрадена в черно старица, а около нейната забрадка пъстрееха листата от короната на дърво. Тогава тя вдигна очи и го забеляза. Издигаше се до чешмата като висок самотен рицар. Съвсем сам беше и капеше. Наоколо нямаше други дървета, които да приличат на него. Дъб. „Хубав дъб.“ - си каза старицата. „Неповторим в своето царство. Как не съм го видяла досега?“ Докато се приближаваше към него усети слабост. Протегна синкавата си ръка, за да го докосне. Кожата на дървото бе  сива и набраздена, а нейната кожа прозираше, тънка и на петна. Тя не виждаше добре, но го почувства като живо. Дървото дишаше в нея. Погледна нагоре и откри два по дебели оголени клона, които се бяха отчупили леко и стърчаха, като пръсти, които сочеха в две противоположни посоки. Малко под клоните личаха резки от брадва по кората.

Наранено дърво е, но пък високо. Преживяло е сеч. Надмогнало го е и сега се е извисило над себе си - няколко метра в небето. Дъбът не се сече от един удар. Здраво дърво е, от друго боледува. Така си мислеше старицата дошла да пие вода от чешмата.

- Боледува ли се няколко метра в небесата, бе синко? – попита го с очи, поглеждайки към него. – Я се виж колко хубав си станал!

После се сети, че само едната му част е в небето. Другата е здраво вкоренена в земята. Падна едно жълто листо на сухото рамо. Приличаше на пагон. Влагата си играеше с мъглата в уморените ѝ очи,  есента развяваше черната кърпа на главата ѝ, а наоколо подухвани от вятъра, танцуваха в зелено папратите. Светлосенките на падащите листа се гонеха пред нея. Ухаеше на загнила земя и беше цветно и красиво. Само старата жена облечена в черно се открояваше на фона на палитрата от топли бои. На земята се търкаляха жълъди.

- Сълзи са. – прошепна дървото, макар че тя не го чу.

- Плодове са. – помисли си старицата, докато ги взимаше - Ще се изгубят във времето. Простили са на миналото си. Простили са на дървосекача, на брадвите, на избягалите птици, на скрития закон за самотника, който привлича мълнии. Оцелели са и са щастие .

Не е самотна старицата. И тъжна не е. Доволна е, че е открила дървото. Спокойна е.  Тя сяда в краката му и се обляга на кората. Не се крие зад него, като в една песен. Свикнала е вятър да бразди по лицето.  Тя самата е канара, върху която времето е дялкало, както му падне. Мълчи и това е най-великият израз на щастие. Излиза от себе си. Пред очите ѝ са две мъртви деца и един съпруг – като три бели сенки. Викат я. Насреща ѝ ту студен вятър я удря с юмруци, ту земята ври като в ад, а тя е морен кон, краката му се олюляват, иска да изпръхти, да падне в пясъка, пък нещо невидимо почти като сянка го придържа и не  му позволява да се свлече. Върви в продължение на месеци, препуска километри от родопското село до града, а пред очите ѝ се мъжделее бялата къщурка. Само напред е, научена да ходи и да не спира. Мисли за единственото си оцеляло дете. Пред очите ѝ е най-красивата зелена поляна. Носи тухли и накуцва. Ето го и доктора – първия, втория, третия. Кракът ѝ е туптяща рана. Режат пръстите на поразия, но не стига. „Трябва  и ходилото“. – съобщават докторите.

Старицата повдига глава и запява стара родопска песен. За чакане се пее. В живота все се чака за нещо. И старицата очаква. През клоните на дървото прозира сивото небе, като през решетка на пръсти. На портал прилича – между два свята. Вятърът пее с ангелски шепот и въздига душата ѝ като пясък. Мята я насам натам, на най-неочаквани места я запраща, иска да остави тялото празно, а очите ѝ да блуждаят, все едно не жена, а най-обикновен храст седи до дървото. Малката ѝ Аничка се омъжва. Бялата къщурка е вече дом. Три здрави внучета, житото е ожънато, а тя плачейки от болка се смее, накуцва след децата като ученичка, учи ги да смятат и припка след тях, докато си казва, че нищо не я боли или мъчи, нищо не е по-голямо и по-силно от радостта да отгледаш плод.

Дървото мълчеше и слушаше. Искаше му се да отвърне на песента на ѝ, но то беше само дърво и дори дърветата знаят, че щастливците живеят в забрава и не чуват никого.

Песента замлъкна в тишината. Главата ѝ стоеше извита като гълъбица и сега да би паднало и дървото върху нея за прегръдка , не би счела за необходимо да я помръдне. Дъбът размърда листата си. Черното тяло облегнато в него му се стори като сива статуя. В шепата протегната напред блестяха като от кадифе три жълъда.  Очите на старицата гледаха спокойни и неподвижни към клоните му, лицето се беше изопнало, а от устатата ѝ сякаш току-що беше излитнала последната ѝ песен. 

 

 

 

 

 

 

 

Посветено на моята прабаба, оставила след себе си един ярък път, осветил три поколения след нея. Благодаря ти бабо.

 

 

 

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Силвия Илиева All rights reserved.

Comments

Comments

  • Трудно се пише за живота, за мъка пък хептен.
    Хареса ми, особено оставащото след думите.
  • Този разказ е като шепа изворна вода.Чиста като отлитащата душа на старицата.
  • Благодаря ти Марианче!
  • Аз ти благодаря Светле за топлината ❤!
  • "На земята се търкаляха жълъди.

    - Сълзи са. – прошепна дървото, макар че тя не го чу.

    - Плодове се. – помисли си старицата, докато ги взимаше - ще се изгубят във времето, простили са на миналото си. Простили са на дървосекача, на брадвите, на избягалите птици, на скрития закон за самотника, който привлича мълнии. Оцелели са и са щастие ..."
    Силве, Благодаря Ти!

Editor's choice

Куцата 🇧🇬

БогданаКалъчева

Имаше и други недъгави в града, но когато някой кажеше „Куцата“, всички разбираха за кого става въпр...

С нами Бог 🇧🇬

Ivita_Mirianova

„Връщане назадъ нѣма!” Ген. Георги Вазов Времето замря в кървавите отблясъци на залеза. Светлините н...

Щастие 🇧🇬

Мильо

Видя ми се тъжен и умислен. Запитах Го: – Какво ти е? Въздъхна тежко и наведе глава: – Тухларят иска...

Иисуса 🇧🇬

Plevel

Иисуса Посветено Момичето беше много особено. Появи се в средата на септември ’98-ма, с две дълги ка...

Трите прошки 🇧🇬

esenna

– Рак, за жалост. Изтръпнах. Мама се сви като мокро врабче. – Но спокойно, Госпожо, този вид рак веч...

За хората и крушите 🇧🇬

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...