Есенни далии

/посветено и подарено на Виктория Ракова/

Беше ранна есен. Буковете и дъбовете тъкмо започваха да тъкат своят пъстроцветен килим по земята. Листата им се носеха надолу толкова нежно... като перца. Танцуваха последния си валс в карнавала.
 Насред хилядолетната гора, където отдавна вече се готвеха за зимният си сън таралежите, а катеричките събираха своите лешници и шишарки, се простираше малка тухлена къщичка с една вратичка, две прозорчета и малко дворче. Самият факт, че къща насред гората е придружена с двор, е някак странно чаровен.
Тази къщичка принадлежеше на Даяна и нейната внучка Деметра. Деметра беше малко, любопитно момиченце, винаги усмихнато и готово за приключения. Носеше малка копринена шапка върху червените си къдрици, които падаха ниско по тънкия ù кръст като пелерина от огън. Очите ù, пъстрозелени, винаги замечтани, често шареха из гората. Рокличката ù на цветя ù стоеше като шита точно по нея. Беше красива рокличка - бяла, карирана в синьо и в квадратите - цветни лилии. За ръкавите ù бяха зашити дантелки, а копринено бюстие красеше торса ù. Имаше две предни джобчета с по едно перлено копченце на всяко. А в тях винаги се намираха стари златни монетки с изрисувани знатни благородници на тях.
Деметра стоеше на пейката в двора и решеше косата на баба си. От време на време поглеждаше встрани към цветята, чието название още не знаеше и питаше баба си за тях...
- Какви са тези цветя, бабо? - попита малката червенокоска.
- Това са далии, скъпа - отговори Даяна.
- А защо са цъфнали? Нали е есен. Наесен обикновено цветята вехнат, тъй както дърветата се сбогуват с листата си.
- Те са есенни цветя, скъпа. Сега е тяхното време. Сега са в стихията си, внасят многоцветен блясък до първите студове. Виж колко са пъстроцветни.
- Есенни цветя? Това е интересно. Те са различни от другите и ми харесват. На теб харесват ли ти?
- Разбира се, скъпа... Това са най-великолепните цветя, които някога някой е виждал. Освен това те са по-живи от останалите.
- По-живи ли?
- Да, скъпа, по-живи.
- Възможно ли е някое същество да е по-живо от друго?
- Възможно е, мила ми Деметра.
- Разкажи ми с какво са по-живи от лилиите, например... или от лалетата и розите?
- Ще ти разкажа. Ти продължавай да решеш косата ми.
Деметра продължи да реше белите къдри на баба си, мъчейки се да разбере сама защо далиите са по-живи от розите.
- Кажи ми, бабо, кажи ми още сега - каза малката.
- Далиите, мило дете, умеят да помагат на хората, те им показват много неща и ги учат на много.
- Как едно цвете би могло да помогне на един човек? И защо това цвете трябва да е точно есенно?
- Отговорът е простичък, скъпа  - рече бабата, обръщайки се към внучката си. - Те цъфтят през есента. А есента е символ на загиващото. Тогава всичко губи своя блясък, всичко, освен тях. Тогава растенията умират или заспиват... И когато това се случва, всички сме тъжни. Всички изпадаме в униние, в една депресия... И точно тогава, когато болката и тъгата ни натиснат в ъгълчето, се появява една пъстроцветна светлинка... Една далия се ражда и украсява сивотата на тъжното ни съзнание. Усмихва ни се. Показва ни колко красив е светът дори тогава, когато се задава краят на една живинка... Показва ни, че той продължава и е все така пъстър. И когато се роди далия под слънцето, когато оцвети кафявия ни двор и озари със светлинката си малката ни къщичка, аз забравям за годините си... Или поне се примирявам със старостта. Защото знам, че в моята есен, в моя смъртен ден, ще се роди нещо по-прекрасно от мен и ще радва хората.
 Като каза тези думи, баба Даяна се усмихна тихичко на внучката си и в бледите ù сини очи блесна сълза.
- Далиите наистина са чудни  създания на природата - каза Деметра и погледна мило към баба си.
- Така е, така е - отвърна възторжено тя.
- Но защо очите ти се напоиха със сълзи, бабо? Натъжи ли се?
- Не, мила. Сълзи от радост са моите.
- Защо се радваш? На далиите ли?
- Погледни - една от тях ни маха...
И наистина... Вятърът беше духнал така странно едно от цветята, че едно от листенцата му сякаш помахваше на възрастната жена и детето. Беше лилава къдрава далия... Хубавите ù листенца сякаш бяха образували личице, което се усмихваше на двете фамилни дружки.
- Да ù помахаме и ние, бабо! - каза развеселено малката Деметра. - Нека я зарадваме с нашето внимание! А после ще полея всички далии и ще им изпея любимата ти песенчица. Те ще я харесат, а и на гората ще ù се види приятна!
Но бабата не отговори. Беше затворила уморените си очи и тихо спеше вече.
Деметра взе едно одеяло от раклата в къщичката, зави баба си и след това направи казаното преди малко.  После погледна баба си мило. Знаеше, че е възрастна жена... беше на осемдесет и две години...  И също знаеше, че скоро ще трябва да събере багажа си и да се пресели на другото място, където я чакаха нейните баба и дядо... както и майка ù, баща ù и милият ù съпруг. Двете не се страхуваха от този ден. Но и не знаеха, че той съвсем скоро ще настъпи.
Свечери се, после се стъмни. Даяна се събуди и едва-едва влезе в къщата и се настани в леглото си, което Деметра предварително беше оправила. Малката легна до баба си и я прегърна. Заспаха.
Нощта беше красива, с пълна луна, ясно небе, нито едно облаче. Съзвездията се виждаха, а звездичките изнасяха своята есенна оперета. Вятърът беше спрял. Нищо не потрепваше, нищо се не чуваше. Само тихото туптене на сърчицата на двете човешки създания се чуваха, едва доловими.
Настъпи утрото. Небето се оцвети в пъстрота, в различни огнени гами на цветовете. Беше ясно и причудливо. Топла утрин. Деметра се събуди и отиде да сложи пресни зеленчуци да врат в котлето на печката. Върна се при баба си. Опита се да я събуди, искаше двете да погледат изгрева.
- Бабо, бабо, мила бабо... - прошепна нежно тя, - събуди се, измий се и нека погледаме красивия изгрев на златното слънце!
Но бабата не се събуждаше...
Деметра повтори и потрети думите си. После се сети защо баба ù не става. Тя не я чуваше вече. Беше тръгнала по своя красив път към страната на желанията, където всичко е цветно и красиво и нищо не вехне никога, където нейното семейство я чакаше и където и самата Деметра някой ден щеше да отиде... Мястото, в което добрият Господ царуваше и даряваше топлина и усмивки на хората... Мястото, в което възрастните хора се подмладяват, а младите - помъдряват.
Деметра се запъти към близкото селце, където живееше попа. Извика го да изпее последната песен на баба ù. После я завиха в коприна и дантели, сложиха я в красиво изваяна кутия с човешки размери, със сребристи и златисти кантове по ръбовете.
Когато пуснаха кутията в земята, откъдето щеше да премине в другия, по-хубавия свят, Деметра пусна една далия върху нея.
- Довиждане, бабо. Нека  там, където отиваш, да бъде пълно с красиви далии, които да ти напомнят за мен, за младостта и за красотата на нашият свят - каза малкото момиченце и изпрати въздушна целувка на милата си бабичка.
Скоро се прибра и дълго съзерцаваше красивите есенни цветя.
Край