-Призна ли си вече за кого работи?

Атанас Чакъров размишляваше относно живота, Вселената и всичко останало, когато началникът на екипа му по вътрешна сигурност почука на вратата на кабинета и го извади от унеса му. Напоследък го бе обзела необичайна леност. Всеки път щом се опиташе да се съсредоточи върху някой детайл от проекта за новата машина, която разработваше, в ума му нещо превключваше и се замисляше за съвсем друго. Сам се изуми от себе си, когато му се прииска да погледне през прозореца. Какво можеше да види там?

Всъщност имаше какво. Пред централата на фирмата, точно до железопътната линия се намираше голям парк. Там се разхождаха служителите по време на почивките си, но през парка преминаваха и всички, които идваха на делова среща.

-Не, господин Чакъров. Твърди, че е било по негова собствена инициатива.

-А докъде стигнахте с разследването му?

-Не открихме никакви доказателства да е контактувал с външен човек.

-Симеонов, не може да вярваш, че един обикновен помощник-механик би направил нещо толкова голямо ей така-за нищо! Проверете активите му. Очевидно е, че парите не му стигат. Което ми напомня да поставя въпроса за актуализация на възнаграждението ви пред борда. Щом няма връзки с външен, значи е някой от завода. Лошо. Продължавайте да копаете. Все отнякъде ще изскочи улика.

-Разбира се! А... Може ли да ви напомня, че събранието ви вече започна?

Атанас отвори широко очи, погледна си часовника и побърза да излезе без да се замисля, че оставя човек насред кабинета си.

Бях на първото си заседание на борда на директорите. Естествено, не започна в уречения час, понеже Атанас Чакъров липсваше. Вълкан и Димитър Чакърови се поглеждаха изпод вежди. Главният счетоводител тропаше нервно в очакване да представи доклада си за последното тримесечие.

А аз гледах тъпо в тавана и стените. Обхождах зъбите си с език и чоплех пръсти. Пак бях някъде, където не се чувствах удобно. Докога ли щеше да е така?

-Извинете за закъснението! Имах среща с началника на "Вътрешна сигурност".

-Извинен си. Носиш ли новини?

Вълкан Чакъров се опитваше да изглежда спокоен, но при по обстойно вглеждане в позата му ставаше ясно, че е напрегнат. Разтревожен.

-Не. Продължаваме да издирваме информация. Ще ви уведомя веднага, щом науча нещо.

-Щеше ми се по-бързо да върви това разследване. Имам усещането, че следата изстива.

-Напротив! Все по-близо сме до отговора.

-Сигурно ли е, че е вътрешен човек?

-Абсолютно! Вече знаем кой е изпълнителят, въпрос на време е да се открие поръчителят. Само трябва да го пречупим.

-Изразяваш се така, сякаш си полицай. Хубаво, стига толкова за това. Да видим какво има да ни каже Венчев.

-Да, разбира се господа! И госпожице...

За миг ми се стори, че ме е огрял огромен прожектор. Или че летяща чиния се върти над главата ми. Съдейки по погледа на Димитър Чакъров, ако бях мишена, а той-луд с картечница, щеше да стреля по мен докато му свършат всички амуниции.

-Финансовите ни резултати са повече от добри. За последното тримесечие активите ни са нарастнали тройно, въпреки аварията. Доверието на клиентите ни расте. Имаме готовност да стартираме нови проекти. Ако такива бъдат предложени.

-Значи най-после ще получа финансиране?

-Атанасе, има и по-важни неща от твоите играчки. Хората нависоко ще поискат дяловете им да се увеличат щом разберат, че сме добре с парите. Татко, трябва да помислим колко сме готови да им дадем.

-Освен за моите "играчки" искам да обсъдим вдигането на заплатите. Саботажът е ярък пример за това, че на работниците ни не им стигат парите. Иначе нямаше да прибягват до такива низки средства за забогатяване.

-Заплатите са им съвсем наред! Даже мисля, че трябва да съкратим щатовете.

-На какво основание, Митко? Аз съм на мнение, че трябва да разкрием нови места за специално обучените да работят с новите системи. Освен това, хубаво е да помислим и за премии на най-усърдните. И възможност за кариерно развитие.

-Ти съвсем го обърна на социализъм!

-А ти отново не виждаш по-далеч от носа си! На първо място трябва да мислим за хората, защото без тях няма завод. Кой ще ти работи, ако не плащаш добре?

-Има достатъчно гладни и квалифицирани кадри. Просто трябва да се потърси.

-А нали се сещаш, че ще ти отнеме много повече време и пари да обучиш от самото начало някой хванат от пътя, отколкото да повишиш квалификацията на вече утвърдил се служител?

-Достатъчно! Чух аргументите и на двама ви. Ще се съобразим с възможностите си и ще гласуваме. Ами ти, Лиза? Какво мислиш?

-Татко, какво разбира тя? Защо въобще ѝ задаваш въпрос?

-Тя може да ни предложи алтернативен поглед, Димитре. Безпристрастен. Имаме нужда от друго мнение.

Може би прима-балерините не получават толкова внимание докато танцуват коронното си соло. Изправих се колкото мога в креслото си и скръстих ръце на масата.

-Доколкото знам, прогресът е нещо хубаво. Необходимо е винаги да се заделят средства за новаторство, защото технологиите остаряват твърде бързо. А от стара техника се берат много ядове.

Атанас кимна победоносно. Димитър изсумтя.

-Но връзките с подходящите хора са неразривна част от която и да е работа. По-общо казано, принципът "Аз на теб, ти на мен" винаги ще ръководи бизнес отношенията.

Димитър беше видимо учуден.

-Виждате ли? Няма смисъл да се дразните един друг. Склонен съм да се съглася с нея. Венчев, на първо време ще актуализираме заплатите. За това съм съгласен. Димитре, уреди срещи с всички, с които сметнеш за нужно и разбери дали има промяна в условията им. Атанасе, очаквам да ни представиш завършен проект. Няма да хвърляме пари на вятъра за празни идеи.

Следваха още въпроси, на които не обърнах особено внимание. Изчаках заседанието да приключи, за да говоря на четири очи с Атанас. Той ми направи знак да го последвам.

Когато стигнахме до кабинета му и той седна на бюрото си, за момент се вцепени, взирайки се в екрана пред себе си. Стана бързо, отвори сейфа си в стената и отново замръзна.

-Не! Не може да е истина! Как е възможно!

Набра бързо номер на телефона си и започна да си гризе ноктите в очакване.

-Симеонов! Ела веднага в кабинета ми!

След което затвори. И се обърна кам мен.

-Съжалявам, Лиза! Трябва да помисля малко... Сигурно е това, но няма как... Както и да е, за какво искаш да говориш с мен?

-Аз... Всичко ли е наред? Да дойда друг път, може би?

-Не, не... Стой тук. Трябва ми свидетел.

След няколко минути началникат на безопасността пристигна.

-Какво се е случило, господин Чакъров?

-Исках да те питам видя ли някого да идва насам след като тръгнах за заседанието?

-Не, защо?

-Някой е изтрил всичките ми данни.

-Как така?

-Така. Бях отворил на изчисленията на един много важен детайл на новата система за пречистване на водата. А сега цялата информация липсва.

-Знаете ли, сега се сещам. Токът спря.

-Какво?

-Когато си тръгнах от тук, токът спря.

-Симеонов, да ти приличам на идиот? Всичко беше запаметено. Разпределено в различни папки, а сега ги няма! Какво общо има спирането на тока?

-Някой го е предизвикал нарочно. За да отвлече вниманието и да заличи следите си. Нали имате личен генератор за електричество тук и в работилницата. Вас не ви е засегнало и извършителят го е знаел.

-Хъм... Всичко това започва много сериозно да ми лази по нервите. Добре, свободен си! Искам да организираш още една разследваща група.

-Разбира се! Веднага се заемам!

Симеонов побърза да напусне, а Атанас Чакъров хвърли бегъл поглед през прозореца. Въздъхна, след което седна и напрегнатото му изражение се смени с непривична за него благост.

-Още веднъж ти се извинявам, Лиза! За какво искаше да говорим?

-Скъпи! Имам прекрасна новина! Бях в съда и най-после подадох молба за развод!

Мила сияеше. Изглеждаше така, сякаш днес е най-щастливият ден в живота ѝ.

Димитър седеше в креслото си и трескаво преглеждаше нещо на таблета си. Не ѝ обърна особено внимание, затова тя седна в скута му и обви ръце около врата му.

-Миличък, чу ли въобще какво ти казах?

Той я погледна и започна да анализира чутото току-що.

-Какво си направила?

-Развеждам се с Атанас. Търпението ми се изчерпа, след като заварих оная никаквица Елисавета гола в леглото си. Вече ще бъда свободна жена и мога да се преместя при теб. След като уредиш нещата с Яна.

-Чакай, чакай! Лиза и брат ми?

Димитър рязко скочи на крака и замалко да събори Мила на земята, но тя се задържа на краката си. Той затвори очи и енергично започна да ги търка. Впиваше пръсти в главата си и се чешеше изнервено.

-Какво ти става? Не се ли радваш?

-Идиот! Какъв идиот съм само! Атанас пак е с един ход пред мен. Лиза! Боже мой! Ето каква била работата!

-Да не би да знаеш нещо, което на мен не ми е известно?

-Трябва да оттеглиш молбата си. В момента бракът му е единственото, което му пречи.

-На какво?

-Да стане мажоритарен собственик на завода.

-Нищо не разбирам. Какво общо имам аз с това?

-Ти-нищо. Но Елисавета Иванова-да. Мама ѝ прехвърли всичките си дялове. Как мислиш, колко време ще отнеме на съпруга ти да ѝ завърти главата и да се добере до тях ако вече не го е направил?

-Мръсна свиня! Наистина е мръсна свиня! Знаех си, че нещо не е както трябва! Тя беше по бельо, по дяволите! Нагласил го е, за да го видя както той иска и да си помисля, че... Не, няма да се оттървеш толкова лесно от мен! Ще ти отровя живота, скъпи Наско!

-Разбра ме, нали?

-Отивам. До довечера ще е направено. А ти... Имаш ли някакъв план за действие?

-Ще ти кажа, когато се върнеш. Ролята ти е много важна в него.

Мила кокетно изпрати въздушна целувка на любовника си и пъргаво изскочи навън. Димитър извади телефона си и го набра.

-Ало? Готов ли си? Да, искам да се срещнем. Имам още една задача за теб.