Всяка прилика с лица не е вярна. Никаква прилика не е вярна. Само аз съм верен. И фотоапаратът! Тъй де!
Кога ли ме е, брате, някой виждал изтупан? Дет се вика, натокан, изблизан, зализан, обръснат (? Не, мързеше ме за туй), с дрехи официални? Ами не случайно отговорът е никога, никой. Дори щом на въпрос ставаше важна мадама, аз се нагласявах с карирана риза, щото не ѝ личи къде се е омачкала, и дънки дето са по-тъмни, пак по същата причина. Шефът пусна ме да ходя да разпитвам за политика Иванов и скандал един, за да си пиша поредната статия, и ща не ща, се принуден видях да го сторя.
Наместо диктофон, носех си една емпетройка. Мода е, хора, вий нищо пак сте не разбрали! Кой ти ходи, брате, с диктофони вече! За резервен вариант имах си и айфон, сгушен на топло в джоба, спинкаше кротко и отвреме-навреме пиукаше с цел висше разсейване на мозъчните вълни по триста километра и отнасянето им на триста и шейсе градуса... ох, момент. Ей на, пак се разсеях!
С всяка стъпка чувах на Шефа ми буботещия глас, пак ще да мрънка за проценти, братче, само с проценти се храним веч. Процент за закуска, процент за обяд, процент за... новините се мерят в проценти. Дават по-малко хляб от легитимно интервю. Най-много хляб дава същинският Репортаж с интервю и посещение на място. Ази обаче много да пътува мрази. Най-мрази да пътува там, където не е топло...
Тъй де, съвсем вече не вдявах две и осем, та затуй, когато пристигнах на мястото за интервюто, бях в най-необходимата мозъчна честота. С мене се фотографът мъкнеше, да заснеме материал. Най се опасявах, че интервюто ще да прерасне във фотосесия...
А то, братче, каква се моделката оказа! Висока (много по-висока от мен, проклятие, не че туй е много трудно да се види, дет се вика, баща ми Хайнрих се провали да ми завещае тоз ръст внушителен, наместо това друго ми завеща, ама айде...), стройна, без пробойна по дрехата или прическата. Такива гъсти букли, кукленски, изглеждаха меки, но знаех аз (от опит) че от камък са по-твърди, щото вътре имаше цял един шампоан козметика. За тялото има ли да говоря? Има, има, най-важното от тялото беше с най-точните моделски сантиметри, даже много по-точни падаха, според мене... С две думи – буйна жена. Облечена беше с много прилепнали дрехи (слава Богу днеска не ще да се мъчиме с широките дънки на модерната дама в стил г-н 21-ви век). Токчета, остри като шишове за барбекю, довършваха краката ѝ и безмилостно смазваха в земята самочувствието ми на мъж висок 167 сантиметра.
Понадигнах глава, уж ще да гледам небето, пък то – очите ѝ. Чакай, Зигфрид, я най-добре забравяй го тоз очен контакт, фотографът вече вниманието ѝ цялото беше взел.
— Здравейте, мадам Добрева — казах, хвърляйки око на тефтера си — подранила сте!
Тя ме изгледа с високо вдигната една вежда, която от възмущение щеще да отлети и да замине за Хаваите.
— Да, добър ден...
— Да седнем — предложих, нямах търпение да се гледаме на равна нога. Тъй де! На равен стол.
— Кога ще ме снимате! Да започнем със снимките, настоявам, господин...?
— Зигфрид — казах ѝ.
Тя обаче не към мене гледаше.
— Не питах вас! — изръмжа ми, — господин...?
— Филев, Кольо Филев. Никола, искам да кажа, кхъм. — фотографе, що си и ти тъй смутен бе, брат?!
Тя се закиска.
— Аз съм Добрева. Добрева, Милост.
Зяпнах в стрес. Нима някой я беше кръстил Милост?! (Чакай бе, Зигфрид, тебе някой те е кръстил “Зигфрид” кво се смущаваш?!)... през цялото време мислел си бях, че тя се казва Мила Добрева, а тя Милост била.
— На кратко, можете да ми викате Мила и Добра!
Не сдържах се и избухнах в смях, така типично нещо за мене, което в толкоз белѝ все ме вкарваше, че със смях се не изкарвах обратно навън...
Недалече от мястото на срещата ни имаше стара сграда, с мазилка полуприпаднала, тухлици и пясък (отде се това взе), която на фотографския акъл май се хареса. Той покани мадам Милост на Скандала да отиде там, да се покатери върху някоя друга тухла и да позира – градска царица. Стоях с тефтера в ръка, и мъчително ме сви сърцето като се заклатиха глезените ѝ, аха-аха ще да се пльосне. Помъчи се тя да овладее напрежението в токчетата. Залитна наляво-надясно с трептения по-бързи от тези на пияна оса... и успя да не падне! Минах, мигах, на парцали. Ам че аз работа имах да върша! Моделката отвори устнички, тъй както е модно, отметна много тежките си букли, понадигна рамо и над него погледна. Туй жените само го умеят. Да вдигнеш рамо и пак над него тъй да погледнеш сякаш не ти се вади ставата, брате! Опитах да наместя позата и аз, ей тъй, да се пробвам... и щях верно да си извадя някой става! Една жена дето минаваше в тоз нелеп час покрай нас се под нос засмя. Ех, че ме бяха и видели тука да се кълча кат щъркел! Не, не и не!
Сто и дванадесет снимки по-късно, фотографът с пламнал поглед към мене погледна и широко ми се усмихна, забравяйки зад гърба си клетата птица. Тя кацнала беше на едни нестабилни тухли и сигурен бях, че опита ли да слезе сама, ще да има писъци. Джентълмен бъди, мина ми през акъла и се бързо стекох към нея. Пътьом се замислих дали да не я спася, хващайки я за токчето и спешно таз мисъл се преплете с нелицеприятното ми художническо въображение, запратено сред тухли и мазилка.
— Подавам ви ръка, госпожице...?
Докат се усетя тя вече слязла беше, не забелязала моите старания с длани, протегнати към токчето на десния ѝ крак.
— Можем да започваме с въпросите — благоволи тя и седна на пейката.
— Как се запознахте с депутат Иванов? — стрелях аз, както навремето рецитирах „Хаджи Димитър“.
— Не сме се запознавали. Той така и не ми научи името.
Ъ?
— Затова пък всеки път уцелваше как се казвам. Сладка, Златна, Прелест, Кукла, Бонбон и прочее. Разбирате, предполагам?
Фотографът зяпаше я в устата, а на мен започна да ми се премрежва зрението.
— Ще ви разкажа всичко от самото начало — накрая тя въздъхна — за първи път видях депутат Станев на една конференция в Париж...
— Говорим за Иванов!
Тя изсумтя.
— Уф, Иванов, Станев, Пищев, Сократов и така нататъка. Всичко по конференции се случва, това е хайлайв, господин Зидев.
Целият ми акъл се на многоточие превърна. Пък какъв интелигент е била тя! Само по конференции... за тез жени барове нямаше ли?! Смисъл имаше ли да я поправям за името си... Ам че не, разбира се, та си прибрах енергийката за после.
— Та, на конференция се взехме със Стаматов. Така де! Иванов, все тая, както вече посочих. И той не ми каза, че бил женен. Пък то те всичките са женени, това значи, че има кой да пере тъпите ризи. Политик женен, това е, просто си е купил пералня. Ако това не сте го разбрали, предлагам ви в миг да напуснете работата си, да захвърлите този тефтер, в които само сте рисували сърчица и да ходите да печете акъл в микровълновата! Разбрахте ли?
Леле, тя хапела! Мозъчните ми вълни не резонираха до такава степен, затуй само зачаках тя сама да си зададе въпросите и да си отговори. Лесно е да си журналист, брате. Само трябва да си там, и всичко така или иначе се ражда, става тийнеийджър, бяга от вкъщи, жени се и ляга да спи сам-самичко. Ти само зяпаш и после си го съчиняваш наново като седнеш на компютъра! Заклатих глава. Мойте морални устои не биваше тъй да се потъпкват, дори за един Важен Вестник!
— Госпожице, дайте да ми представите другата версия... Официалната всички я знаем. Вие сте, я се вижте, каква умна и красива млада жена! Защо не кажете истината?
Тя ме загледа за миг, примигна, цъкна с език.
— Ще ви кажа тогава, щом настоявате. Аз съм Добрева, Милост и сега ще ви помилвам! Истината е, че господин политикът, за когото говорим, много ме хареса, ама аз не се дадох, защото съм жена със самочувствие. Той искаше да ме целуне – бам един шамар. Той искаше да ме прегърне — бам един ритник сещате се къде. Пожела да си поговорим, казах му, че аз не говоря, аз Пея, и той си помисли, тъпакът, че ще му пея. Затова, най-силният ми, трошащ чаши, чинии и лъжици писък изобрази “ми” в пета октава. Той сдаде Богу дух и се превърна във Фантом. Тогава аз взех неговите политически костюми и ги метнах на жена му да ги изпере. Тя като ме видя, ме хвана за косата и ме хвърли в реката. Плувах чак до Черно Море, и оттам видях Аспарухов мост, Варна. Скочих, долетях до него, стъпих с токчетата си пред колите и талантливо се метнах на едно Фолксвагенче, на капака му. Народна кола, все пак! Вятърът съвсем ми беше развалил прическата на този етап, разбрахте ли ме? И така, се оказах във Варна и заминах за Париж. Там бях седнала в едно кафене и тъкмо консумирах колежка, искам да кажа, хубава френска кифличка, когато получих обаждане. Оказа се, че помиярът не бил умрял от моето оперно изпълнение, и ме бил наклеветил пред медиите. На такива като вас, недорасли малки бебета... и сега аз трябва да давам интервю. Вие сигурно се шегувате! Та аз се завърнах в България и сега съм готова с нова нота. Този път, “фа” на шеста октава. Надявам се това най-сетне да го довърши! И него, и Сократов, и вас!
Тя стана, все фотоапарата на колегата ми и ловко му измъкна обектива, след което тикна апарата в ръцете ми. Само можехме да зяпаме, когато тя тръгна да си заминава с обектива.
— Госпожице, накъде с обектива? — подвикна фотографът.
— Вземам си компроментиращия материал и ви казвам милостиво да си гледате точките и запетайките, преди да запея! — тросна се тя и продължи.
Ние с него се спогледахме.
— Ама... — аз много исках да ѝ кажа, че снимковия материал се не намира в обектива.
Колегата ми поклати глава.
— Мани, мани, с жени не се работи — каза той. Токчетата ѝ чаткаха по плочките, стегнато и музикално. Осъзнах, че няма шеста октава на пианото.
— Ам ся?
— Ще трябва пак да си измисляш, приятел. Поне имаме снимки.
© Зигфрид В. Все права защищены
Пламене, благодаря ти, приятел!! 😊 Хм, тортата от мен: 🎂🍰 😉