Всяка прилика с лица не е вярна. Никаква прилика не е вярна. Само аз съм верен. И фотоапаратът! Тъй де!
Кога ли ме е, брате, някой виждал изтупан? Дет се вика, натокан, изблизан, зализан, обръснат (? Не, мързеше ме за туй), с дрехи официални? Ами не случайно отговорът е никога, никой. Дори щом на въпрос ставаше важна мадама, аз се нагласявах с карирана риза, щото не ѝ личи къде се е омачкала, и дънки дето са по-тъмни, пак по същата причина. Шефът пусна ме да ходя да разпитвам за политика Иванов и скандал един, за да си пиша поредната статия, и ща не ща, се принуден видях да го сторя.
Наместо диктофон, носех си една емпетройка. Мода е, хора, вий нищо пак сте не разбрали! Кой ти ходи, брате, с диктофони вече! За резервен вариант имах си и айфон, сгушен на топло в джоба, спинкаше кротко и отвреме-навреме пиукаше с цел висше разсейване на мозъчните вълни по триста километра и отнасянето им на триста и шейсе градуса... ох, момент. Ей на, пак се разсеях!
С всяка стъпка чувах на Шефа ми бубот ...