Потропах по портата на манастира. Както си бях – с магарето и с ковчега. На Пещерския манастир „Свети Никола” потропах. Мрачки и Ореховски. Не на Егълнишкия, където ми е мястото. Там не исках. Че водеше същият игумен, който и сега. Само дето по онова време беше млад и намръщен, а сега е стар и намръщен. Казват някои, виждали го били някога да се усмихва, ама аз не вярвам. У такъв човек смях няма. И знам защо. Родил се светиня му в планинските села – дали в Блатешница, дали във Враня стена, не е важно вече. И като пораснал, изпратили го да коси трева на някоя си ливада. Косил що косил, ето – дошла малката му сестра с хляб и сирене за батко си. И му рекла: „Добър ден, бате!”. Пък той отвърнал: „Добър ден, либе!”. Като разбрала майка им – проклела го и откъснала от сърцето си. Затова слязъл момъкът от планината и в Егълница се замонашил, а после и игумен станал. Ала хората греха му не простили, даже и песен натурили. И вам е позната: „Марко коси трава детелина, айде Маро Марку леб да носиш...”. Само дето с времето се позабравило кой е истинският Марко и пеят я вече за Марко Кралевити, пък е наредена тая за пустия наш егълнишки игумен. Затова не по неговата порта хлопах аз, а на манастира в Пещера. Не съм мислил тогава, че викам за гибел и разрушение. Защо не съм?.. Трябваше. Нека и тоя товар ми натежи.
Едва-що докоснал вратата, отвори ми един от монасите.
- Чакахме те. – рече ми. – Вещицата каза.
Трепнах.
- Тука ли е?
- Шуна в църкви не влиза. – отговори онзи. – Не знаеш ли?
Знаех. Кой да знае, ако не аз? Но исках да я видя. Исках да е до мене. Не, лъжа ви. Аз до нея исках да бъда. Да ми е добре. Да ми е спокойно най-после. Че е Шуна чародейка и зачаровница. И за всичко ще се погрижи. А аз се уморих. Не може ли просто да си почина? Да ям, да спя? И за нищо да не мисля? Ех, няма да го бъде! Не мога да ям вече. Нито да спя. Няма я тая сладост. Който е стар, ще разбере. Ако е млад – пак ще му стане ясно. Но след време, когато остарее...
Монахът, дето ми отвори, виж, воистина стар беше. Бел и црън. Яко дънер изкорубен.
Стар.
Пропусна мене и магарето в манастира. Като видя ковчега – попита:
- Това ли е?
- Агиос Урадмур. – отговорих.
- Димо... – пожалея той. - Мил мамин... Ох!...
И с това „Ох” повече рече от всичкото, дето съм ви написал досега в тая книжица.
- Давай да го носим поцърковному в наоса, надясно, дето му е мястото. Дето е бил княз Борис в Преславската църква...
Погледнах уплашено:
- Нали знаеш, че Димо не е тука за гроб, не може, не бива!..
- Че кой за гроб ти говори? Чували сме, че ти ще го заровиш. Там, на връх планината. Знаем, че е твой ковчега и не го даваш никому. Ама на магарешки гръб ли все трябва да седи?
Засрамих се. Вярно, че Димо е мой, но е редно на свято място да почива, а не в обора. Какво ми става? Толкова ли се побърках вече?
Отвързах въжетата и кимнах на монаха:
- Давай да го носим!
А като пренесохме ковчега и поставихме го в църквицата на Пещерския манастир, погледнах калугерина, който ми помагаше и през сълзи му рекох:
- Ти за Димо да се не молиш. Нито за мене. Умря сирак и сиромах. Нищо не му е потребно повече. И аз съм на умиране. Моли се, отче-попе, не за нас, а за Отечеството България!..
Пък онзи завъртя глава:
- Лесно искаш да се отървеш. Няма да го бъде твоето. Че ще умира някой – да. Но няма да си тоя. Язъ будемъ ще. И другите монаси всичките. Пък ти, ти още много имаш да се мъчиш!
Ехото повтори: „Мъчиш, мъчиш, мъчиш!...”
- Ама защо?.. Защо аз, Господи?– попитах.
И попитах втори път. И се провикнах. Но отговор нямаше. Сам останал бях. Светлината на свещите треперливо огряваше ковчега на Димо. Прост ковчег. С труп в него. И една корона. Нищо повече. Нали не си тук, Димо? Нали? Нали си някъде другаде - жив, силен и млад?... Нищо не ми казваш и нищо не ми говориш, приятелю мой! Лош ли съм, какво толкова ти направих? Въздъхнах и отидох да търся игумена...
Намерих го в неговата килия. Умислен, угрижен. Не беше същият човек, когото познавах от толкова години. Приличаше на светец. И мъченик. И на войн също. Като Кремиковския. Помните ли го? От пристъпа на София. Него и младите дякончета. Избитите...
- Добър вечер, дядо игумене! – поздравих.
- Дал ти Бог добро, чедо. – отвърна ми. – И ти като Исус не за мир си дошъл, а за меч.
- Че защо? – учудих се. – Великата война свърши. Всичко свърши. Меч нямам. И нож даже. Само едно магаре. И един ковчег.
Пък онзи поклати глава.
- От меч може да си се отказал, но мечът се от тебе не пуща. Заедно вървите двамата.
Сега вече наистина се уплаших.
- Ама какво зло съм направил? Какво още иска Господ от мене? От всичко се отрекох. Каквото имах мило и скъпо – изтече. Нищо повече нямам за даване. Нито ми останаха грехове за грешене.
- Така си мислиш – рече игуменът. – ама не е така. Имаш грях един още. Асан. Асан ага.
- Че той е в Цариград!
- Бил е там. А сега е в Радомир. И е събрал турците и потурнаците от Извор, Сирищник и Ковачевци. Насам идат. Да бастисат манастира.
- Не! – изпищях. – Това не е вярно! Лъжат, дядо игумене! Като тръгвах насам, оставих го в Стамбул!
- Тръгнал си, ама по чукарите и по пътеките. И с едно дръгливо магаре. Пък той – по царските пътища и с царски коне. Преверил те е. Чакал да види какво ще направиш. А ти дойде в манастира. Вместо при турците. Както си обещал. Обеща ли от Димо и помен да не остане?
- Обещах.
- А изпълни ли го?
- Първо ще изтребя всички поганци, та от тях помен да няма, Димо после...
- Смел ли си или глупав, не знам. Кажи му го същото на Асан ага..
- Ама как? Иде ли?
- Рекох ти вече. Не слушаш ли? Иде еничарин на манастира. И с него арапи. Подир арапи – татари. Подир татари – манафци. А най-много българи. Потурчени. Посрамени. Помрели.
- И сега какво? – проплаках.
- Сега ли? Сега като в песен. – отвърна ми игуменът.
- В песен ли? В каква песен? За песни ли е време?
А онзи занарежда с дълбокия си сладък глас, все едно е на литургия:
- Закукала сива куковица, над манастир, у високо брескье, по двор ходи стари йегуменин, на куковица тихо отговаря: Не кукай ми, сива куковице, че ми будиш млади дячетия. Говори му сива куковица: Хвала тебе, стари йегуменин, яз не кукам дячета да будим, али кукам право да ти кажем: Че налезнат турци еничари, у манастир яхър че направат, от икони ясли че натурат, на свещници коне че навържат, у олтаро слама че настелат, дячетия роби че закарат, а тебе вързан че те земат, че ти вържат ръце наопъко, че ти турат нозе у железа...
Още свършил-несвършил песента, зачу се отвън тропот и гюрултия. И се извиси гласът на еничарина, на Асан ага, на Богданчо, дето викаше:
- Отваряйте, българи, гяури неверници! Тая нощ ще мрете!
Отговори му друг глас:
- Отворете и не бойте се. Да видим най-после колко му е силата!
Другият глас, на Шуна беше. Нейният. Вещица, дето в църкви не влизаше, сега в манастира повидом е призована. От старите и новите богове.
© Анани Ананиев Все права защищены